РЕВНОСТ

     Късна пролет. Море от зеленина залива долината. Сред него плува белият кораб на малкото градче. То е полегнало кротко под тях, погълнато от ежедневието си. Градът е обграден отвсякъде с върхове, покрити с гъсти зелени гори, осеяни с множество горски полянки и ливади. Те са седнали на височината  и се наслаждават на красивата гледка. Над главите им облаците се опитват да сътворят своя небесна бяла планина – една подвижна планина, постоянно променяща се.
     - Днес си нещо омърлушен – забелязва тя. – Като че ли панорамата не те радва като друг път.
     - Радва ме, но някак си днес усещам присъствието на града, като трети между нас.
     - Това пък откъде? Тогава да се преместим.
     Отиват на малка ливадка, обградена от всички страни с гора, с изключение на южната, която е отворена към планината, но градът не се вижда.
     - Ето, тук третият го няма и е още по-красиво – казва тя, когато сядат върху постелката в тревата... Носиш ли снимките от последния поход? Обеща да ми ги покажеш.
     - Да. В мене са. Някои са станали много хубави..
     - Друг път си по-въодушевен – поглежда го тя  подозрително.
     - Абе, снимки. То една ли, две ли са.
     Жената внимателно и с интерес ги разглежда.
     - Много са хубави. Защо си ме снимал толкова много? Нали знаеш, че не обичам да се снимам.
     - Ами според вдъхновението си. Така се е случило.
     Тя отделя фотографиите с нейното присъствие и го наблюдава. Днес е малко особен. По-мълчалив е. Усещаше, че нещо го измъчва.
     - Нямаш настроение – отбелязва.
     - Така ти се струва.
     - Не. Кажи, какво има? Обикновено, когато си с мен, забравяш проблемите си.
     Докато разглежда снимките, лицето ù изведнъж помръква.
     - Снимал си ме винаги, когато той е до мене – посочва тя с пръст усмихнатия мъж до нея на снимката.
     - Така ли? – прави се на изненадан той. – Станало е случайно.
     - Не е случайно. Нарочно си го направил. Значи през цялото време, докато бяхме на поход, ти си ревнувал.
     - Може и да не е случайно. Колкото пъти исках да те снимам, той беше все до тебе. Ето, дори и тук, на снимката с цялата група пред хижата, си пак до него.
     - Не мога през целия излет да бъда все с тебе. Обичам да общувам с всички, особено с личности, които харесвам Не обичам ревнивците. Искам да се чувствам свободна.
     - Аз пък обичам да съм наясно с нещата. Ако харесваш другиго, кажи ми. Твое право е, но аз държа на тебе и искам да знам кого харесваш. Кой беше този човек? Някак много бързо се сближихте.
     - Сродни души. Сходство на характерите – смее се тя саркастично. - Можеше да ме попиташ още там, а не да ме дебнеш с фотоапарата и да се цупиш още, дори и сега. Мой състудент е, завърши моята специалност. Не сме се виждали от години. Истински късмет беше, че групата ни се засече с тази от техния град.
     - Знам ли. И така да е. Старата любов казват, че ръжда не хващала.
     - Глупости. Ако не се беше надул като въшка и беше пообщувал с него, вместо да се отдръпваш и мълчиш, щеше да разбереш, че той е един прекрасен жизнерадостен човек, интересен и интелигентен, като тебе.
     - Толкова бях объркан там, като видях нескрития ти интерес към него – признава си той. – Така се измъчих…
      - Милият. Напразно си се измъчил. Нали знаеш, че обичам тебе. Това би трябвало да ти стига и другото не бива да има никакво значение.
     - Но аз искам да обичаш само мене.
     - И аз. Но като жена. Иначе искам да обичам всички.
     Изведнъж плисна дъжд. Не бяха усетили кога небето се беше прибулило. Събраха набързо пръснатите по тревата фотографии.
     - Сега вече здравата ще ни намокри – рече жената.
     - Няма. На облак е. Ще прероси и ще спре.
     Той сръчно направи набързо от постелката импровизирана палатка, под която тя първа се вмъкна.
     – Ела тук, ревнивецо – придърпа го към себе си и го целуна.
     Над главите им дъждът потропваше по изпънатия плат. Чуваше се шепотът му с листата на гората. Успокоен, забравил подозренията си, той жадно я притискаше в обятията си.