-         Изрод, изрод, изрод, изрод! – крещеше дебелото момче на двора и подскачаше на един крак, сочейки с пръста си към слабото дете, което беше седнало на земята с кръстосани крака и криеше лицето си в шепите.

-         Не съм изрод, ти си лош! - хлипаше безпомощно Симо и бършеше стичащите се сълзи в ръкава на дебелата си блуза.

-         Изрод си, тате каза, че си такъв! Каза още, че си копеле и затова си изрод! Тате го каза! - рече на свой ред шишкото, натъртвайки на всяка дума и накрая се оплези.

-         Не съм копеле! - отвърна Симо, хлипайки, стана прав, избърса очите си, сложи чантата си на гърба и тръгна да излиза от двора на училището. - Имам си баща, той е моряк и пътува много, ще си дойде скоро и тогава ще видиш ти!

   Незнайно от къде му хрумна това, че баща му е моряк, но много му се искаше това да е така. Да има и той баща като всички останали деца. Да има на кого да се оплаче вечер, че го тормозят в училище, да има кой да го защити, да има с кого да вдигат хвърчило на брега на морето, да има с кого да ходи за риба, да има... Толкова много ли искаше?!...

   -     Копеле сииии, а майка ти е к....!

   Шишкото не можа да довърши. Една плесница, стоварила се тежко зад врата му, го изненада и го накара да преглътне обидната дума. Обърна се тутакси и видя учителката си, която сърдито го гледаше право в очите. Той намести очилата си, вдигна мълчаливо раницата си и тръгна бързо към изхода с незатихнала злоба. ”Изрод е, изрод е, изрод е!”, мърмореше той под носа си и сякаш това монотонно повтаряне го успокояваше и потвърждаваше истинността на думите в собствената му малка глава.

   Симо почти подтичваше по улицата, без да може да спре все още хълцането си. Неумело избърсаните сълзи отново потекоха от големите и тъжни, морскосини очи, толкова дълбоки, колкото беше самото море. Само то знаеше за неговите малки тайни, само то го изслушваше мълчаливо и сякаш го милваше утешително с вълните си. Симо винаги ходеше там и когато беше тъжен, и когато беше самотен, и когато беше уплашен, а това се случваше почти всеки ден. Морето го утешаваше, даваше му сили да продължи, а и наблюдавайки го с любов всеки ден, точно тук, на пустия кей, Симо реши, че баща му е моряк и пътуваше много. Нямаше начин и баща му да не обича морето така, както и детето го обичаше. Значи е моряк.

   Така размишляваше малкият всеки ден, седнал насаме с грижите си и провесил крачета от ръба на края на кея. Щом всеки път стигнеше в мислите си до това, че баща му е моряк, една плаха усмивка озаряваше миловидното му личице и в очите му заискряваше една съвсем мъничка надежда. А  защо не?!

   Симо не виждаше как всеки път, когато идваше тук, едни втренчени очи  го   наблюдават и  следят  всяко негово движение, от страх да не извърши нещо глупаво. Рибарят, бай Младен, виждаше това нещастно дете всеки ден и се чудеше какво беше това ужасно нещо, което можеше да накара едно толкова малко същество да страда. Та нали беше дете, трябваше да скача, да тича, да се смее, да пее... Така разсъждаваше добрият рибар, но не смееше да го доближи, защото нямаше опит с децата и дори се страхуваше от тях, не знаеше какво да им каже, как да се държи с тях, от какво се нуждаят. Не се беше женил никога, нямаше деца и вече не мислеше, че това ще му се случи един ден. Беше се примирил тихо, без да страда особено. Единствената жена, която някога си мислеше, че  обича, не го дочака да се върне от казармата и се беше омъжила за друг. Не страда много, прие го сякаш е нормално. Ловеше риба откак се помнеше и изкарваше не лоши пари. Това го задоволяваше напълно. Избягваше хората, не обичаше шума и суетата, градът малко го плашеше. Живееше на брега на морето, в неголяма къща с пристройки за лодките, за които се грижеше с много любов, сякаш бяха негови деца.

   Но днес нещо силно го смущаваше у това дете. Без да знае откъде се беше взело това чувство, бай Младен  дълго се чудеше какво да направи, почесвайки се разсеяно по врата. Докато наместваше килналата се назад шапка, му хрумна една идея. Да вземе въдиците и да отиде при момчето. Тихичко се приближи почти до него, изучавайки го внимателно. Остави рибарските такъми на земята и подвикна към детето:

   - Ей, ще ми помогнеш ли, че днес нещо ме боли дясната ръка и не мога да си закача стръвта?

   Симо се обърна стреснато, избърса бързо сълзите си и скочи мигновено на крака. Отиде мълчаливо до рибаря и закачи червея на кукичката, с такава вещина, сякаш цял живот беше правил само това. Бай Младен се усмихна леко под мустак и каза:

-         Какво чакаш, закачи и на твоята де!

   Симо се усмихна широко, не дочака повторна покана и веднага закачи червея и на другата въдица. Седна кротко до добрия човек и притихна. Седяха мълчаливо почти половин час. Разбираха се в мълчанието си, сякаш бяха живели заедно дълги години.

-         Ти, имаш ли деца?! – наруши мълчанието Симо.

-         Не! – отвърна сухо бай Младен.

-         А искаш ли да имаш?!

-         Ннне знам... - рибарят вече заекваше смутен.

-         А аз нямам баща, бил съм копеле! - изтиканите назад сълзи отново заседнаха на гърлото на Симо. Незнайно защо обаче не разказа историята за бащата моряк. - Така ми викат в училище!

-         Не ги слушай, децата са лоши понякога, не защото са такива, а защото родителите им нямат много време за тях и почти никога не им показват колко много ги обичат!

   Рибарят се сепна изведнъж и млъкна. Замисли се над собствените си думи, които той самият не знаеше как така ги изрече. Но бяха самата истина. Никой не се раждаше добър или лош, човек ставаше такъв, общувайки с другите. Кой ли можеше да каже кое е по-добро - без родители или с такива, които нямат време за децата си и освен да им се карат, друго не умееха. Животът беше толкова объркан сега.

   Майката на Симо вече тичаше към кея задъхана, стиснала якето си в едната ръка, а в другата дамската си чанта. Беше почти изхвръкнала твърде разтревожена от работа, след като ù се беше обадила учителката на Симо и спестявайки ù обидните епитети, накратко беше разказала за случката в училищния двор. Но Славена се досещаше, а и вече знаеше за обидните думи. Беше ги чувала неведнъж зад гърба си в блока и ужасно много се притесняваше за реакциите на Симо. Той не беше копеле, но как се разказва на едно малко дете за починалия му твърде рано баща, почти след като се беше родил Симо. Не можа горкият да му се порадва. Славена се беше махнала от малкото градче, където всичко ù напомняше за мъжа ù и искаше да започне на чисто в големия град, където никой не знаеше нищо за тях. Но сведущи винаги се намират, дори историята, която разказваха с охота, да е скалъпена с бели конци. Важното бе - мълва да има. Не ги интересуваше крехката детска психика, страдащата душа на човека.

   Докато тичаше, размишлявайки за всичко това, Славена се озова на кея и видя двама души, които ловяха риба, почти допрели раменете си едно в друго. Тръгна бавно към тях, бършейки сълзите си и се опита да се усмихне. Симо я видя и скочи, без да може да спре потока от думи, който изригна изведнъж от него, обяснявайки ù как сложил червея на кукичката, как хванал най-голямата риба, как помагал на чичо Младен и... Бай Младен се подсмихна и съвсем неочаквано за самия него предложи да отидат тримата в неговата къща и да хапнат за обяд. Симо сякаш само това бе чакал, прибра  с изключителна бързина всичко, без да го подканят,  хвана доверчиво чичо си Младен за ръка и през рамо подкани майка си да ги последва.