Привечер. От взиране очите ú сълзят и парят. Ръцете стискат възлестите колене, приглаждат тъкана престилка. Ето, задава се мъж с колело. Облаци кацат мързеливо в смокинята и сянката им мъгли и без това слабите ú очи. Ванчо е, прибира се от работа. На колелото виси мрежата с черен хляб за кокошките и бял – за него и гостите.

- Добър вечер, бабо Яно - поздравява пътьом мъжът.

- Добра да е, ама не е – сдъвква отговор тя.

Е, и нейните внуци ще дойдат. Сега имат работа малко в града, но сигурно ще пристигнат утре. Къщата ще се усмихне от вратата до комина, а най-много смокинята до улицата, с всичките си зелени листа. Децата ще тичат по стаите и няма да остане  затворена врата и прозорец. После вечерта ще гонят с кърпи комарите, ще мажат с оцет  и ракия ухапаното и няма  дори да се сеща, че я въртят проклетите колена.

А, жена май притичва откъм железопътната линия.  Смокинята вперва  зелени очи в крехката фигура. Вятърът подухва и развява роклята ú като ръка. И Теменужка има такава.  Може да е хванала влака следобед и да си е дошла. Може да си е казала, чакай да изненадам мама. Сега носи в торбичката хляб и  халва, така вечеряха, като си бяха сами у дома.

Женската фигура приближава. Баба Яна напряга уморени очи. От взиране мозъкът   ú започва да скърца. Не, не е нейната Нушка. Съседката Тилето се прибира от нивата.

- Добър вечер ти, бабо Яно – поздравява я тя. – Какво правиш тука самичка?

А баба Яна дъвче отговора като заседнал залък. Поглежда смокинята и чака  от нея помощ.

- Седя, чедо, какво да правя – говори повече на себе си тя. - Децата скоро ще дойдат, гледам, може да са хванали влака, да изненадат баба си, ама...

Старицата придърпва шамия над челото, пак приглажда престилка с корава ръка.

-  Ще дойдат, как няма да дойдат – успокоява я Тилето. – На Ванчо гостите са дошли,  и на чината Софка от Шумен нейните днеска дойдоха.

-  Ех, така е  - въздъхват старицата и дървото и пак впиват поглед в прашния път.

Смокинята шумоли с листа над главата ú, видения разбъркват мислите на остарялата жена. Спомня си как насади като млада дръвчето на двора, как  береше с кошничка първите плодове и правеше сладко от зелени и зрели смокини. Имаше за децата, имаше и за гости, имаше и за цялата махала. А Теменужка веднъж яде плодове с кожа – цялата  ú уста бе обрината след това, та я водиха на Кулския доктор.

Смокинята въздъхна и прогони спомена на старицата с крехко полюшване на смарагдовите  листа.

Момиченце, тъничко като вейка, пърха по пътя към тях. Баба Яна пак с надежда се вглежда в нея. Може Юлия да е дошла. Да си е казала, я да повидя баба, да ú направя изненада. Пак се взират старческите очи, момичето не върви, а плува в тънкия теменужен здрач. Смокинята се прегъва над топлия камък и сърцето на бабата трепва като зелено листо.

Ох, това е Сончето от близката къща! Била е на среща с нейното мило и сега се прибира усмихната у дома. Само нейните внучета още ги няма. Старицата с мъка преглъща една сълза.

- Добра вечер ти, бабо Яно – поздравява девойката. – Как си днес, въртят ли те  старите колена?

Смокинята протяга къдрици и целува моминското чело.

- Въртят, Сонче, въртят, като дойдат моите внуци, всичко ще  отболи - опитва се да се усмихне старицата, а очите  неволно сълзят.

Зеленият облак ги скрива и  сам се взира в небесния бряг.

Момичето отминава, а старицата  издъхва тъга. Далеко е пустата София! Колко ли е пораснал Яник? А Теменужка намери ли работа? Чуди се баба Яна,  мислите гнездят като птици по зелените крила на смокинята и пак се връщат без милост в старческата уморена глава.

Вечерта заповива селото. Щъркелите прегръщат децата си в топлите уютни гнезда. Само аз като камък на улицата, изплаква без думи старицата. Всеки се прибра вкъщи, ама с някого. Пък аз, една смокиня родница ми остана, децата  в пустата София, от внуците ни следа. Ще дойдат те, скоро ще дойдат, ще се усмихне къщата, ще се накипри даже смокинята с панделки от светлина.

Ама пусто сърце не трае.  Пък тежки крака я въртят, не може да иде до пощата, една телеграма да бие, да дойдат по-бързо милите. Те много работа имат, само тя е опустяла да им губи време сега.

- Как си, почиваш ли,  бабо Яно? – пощальонът махва от колелото.

-  Уж съм добре, чедо, ама  внуците още ги чакам, кое време стана?

- Потърпи още малко - мъжът успокоява старицата. - Сега почна ваканцията. Те първо на море  може да идат, няма в село да дотичат  на прахоляка.

Баба Яна трепва. Може човекът пък да е прав. Ама Нушето  няма да направи така. Ще дойде  да си повиди старата майка, после ще обикаля морето.

Тръгва той към другата къща, а смокинята навежда зелени крила. Потърпи, бабо Яно, мъничко още, децата ще дойдат, ще напълнят с усмивки цялата улица, ще потече чак до Струма усмихнатата река.

Разплита  баба Яна косите пред огледалото. Реше ги с кокален гребен и се моли на Господ така. Прати ми по-скоро дечицата, Боже! Суши ми душата пустата самота. Смокинята прегръща старицата през прозореца и потъва заедно с нея в прегръдката на съня.

Сънуват двете морето и златното слънце. Смокинята се плиска до брега, а баба Яна върви към нея с лъжица и чумосва магазинера. Пресече се цялото сладко, да се не види и захарта!

Тича смокинята по брега, тича и баба Яна след нея. Една вълна я дърпа за зелената коса. Иска да се събуди, но старицата  гребе с лъжицата от морето и  я поръсва цялата.

Стрепва се дървото. Ослушва се в тъмнината на сутринта. Отваря широко всички очи и се взира в пътя насреща. От взиране зелените ириси почват да я болят – дали не са внучетата на баба? Една жена върви самичка по пътя, а до нея подскача дете с руса като слънце коса. А очите му – сини като най-дълбоката част на морето, търсят къщата, тяхната. Смокинята не може да си поеме дъх от радост. Блъска с клони прозореца на старицата. Събуди се, бабо Яно, Теменужка с Яник си е дошла!

   Зелените очи сълзят от радост, малките смокинки надуват зелени устни и като малки камбанки гъделичкат съня на възрастната жена.

Нушка  щастливо докосва  смокинята и чува шепота на изумрудените листа:

-  Добре дошла, добре дошла!

Умората отлита с тъмнината в лятната утрин и къщата, и смокинята, и баба Яна -  дишат, дишат  светлина!