Част 9 Прости човешки отношения с нечовеци

 След случката всички се прибраха вътре с мълчание. Никой не смееше да си отвори устата. Само Боян не спираше да задава въпроси:

 - Мамо, какво беше станало? Защо  искате да се биете? – питаше с невинния си детски глас. – Кой е онзи?

 Дора си пое дълбоко въздух и го гушна, като тръгна по стълбите:

 - Ела да се оправяме да спим и ще ти кажа.

 Не знаеше какво да му каже. „Бояне, това е баща ти, който не знаеше, че съществуваш“, така ли трябваше да му го сервира? Не можеше да го излъже. Така или иначе щеше  да разбере и после цял живот да я упреква, че е премълчала истината. Ами Мусаил? Как щеше да реагира, какво да прави? Главата й се напълни с въпроси, на които нямаше отговор. Изкъпа сина си и го настани в голямото легло до  нея.

 - Искаш ли да ти прочета приказка? -  попита го.

 - Не искам. Кой е тоя, където се бихте?

 Доротея отново си пое дълбоко дъх, просто за да спечели няколко секунди и започна:

 - Това е горския цар, него го нямаше близо три години. Затова Монката му беше толкова ядосан, защото царете не изоставят поданиците си.

 - А защо му каза да си върви?

 - Защото стана късно и всички бяхме уморени, някой друг ден може да дойде.

 - Кога? Искам да дойде тук, никога не съм виждал цар.

 - Ще дойде, сигурно  има  много неща да ти каже – прошепна Дора.

 - Какви?

 - Най-различни, като дойде, ще  разбереш.

 Така разговорът  за баща му приключи и Доротея го изигра по най-деликатния начин. Успя да приспи Боян с поредната приказка за самодиви и змейове. Имаше хиляди томове, които бе изчела всичките. Искаше да заспи, очите й тежаха, но в главата й крещяха милиони гласове. „Какво да правя? – изпъкна най-силния, „Това щеше да стане рано или късно!“. Надигна се от леглото и излезе от стаята. Излезе на горната тераса да пуши, съзря параклиса и силуета на Мусаил, които все още седеше там като статуя. Ядоса се. Слезе долу, където мълчанието продължаваше, Гергана стана от масата и припряно каза:

 - Извинявай, аз трябваше да пазя Боян!

 - Зарежи! – размаха ръка тя преминавайки през голямата стая.

 Прекоси двора и излезе през вратника право при горския цар.

 - Какво правиш?! – попита троснато.

 - Ти ми  кажи – отвърна Мусаил все така сериозен.

 - Гората ти е като бойно поле ти стоиш като насран тук! – Доротея крещеше. – Оправи си бакиите!

 - Опитвам се – каза и се приближи до нея, намираха се на не повече от педя разстояние. – Момчето, мой син ли е?!

 Дъхът на Дора секна, за секунда гнева й отшумя.  Завъртя се и тръгна към портата.

 - Няма значение -  каза отнесено.

 Мусаил й застана на пътя.

 - Кажи ми! – настоя като я хвана за раменете.

 - Ще говорим, но не сега – заяви младата майка. – Оправи си царството, кралю – отметна ръцете на горския цар и влезе навътре.

  Пристъпваше бавно, не искаше нито да спи, нито да се връща при останалите. Седна на стълбите и запали цигара. Глътна дима толкова дълбоко, че не остана нищо за издишане. Мусаил поседя още малко пред параклиса, след което изчезна в мрака. „Те нямат чувства“ – помисли си „Те са като животни“. След малко Симеон излезе навън и седна на горното стъпало.

 - Дорке, Дорке, такава си си от малка – възкликна саркастично.

 - Спести ми хапливите коментари -  каза тихо.

 - Не мисля да те хапя – отвърна Симеон като си взе от кутията с цигари до нея. – Не знам и какво мога да ти кажа в този момент. Изборът си беше твой, какво очакваше?

 - Нищо – отвърна и му подаде запалка. -  Знаех, че ще стане така. Бях сигурна, че един ден отново ще  се появи. Той не е от онези, които просто си тръгват без да се сбогуват. Но, проблема е, че аз не знам какво да правя – разтърка слепоочията си. – Страх ме е за Боян, какво ще стане с него?

 - Какво може да стане с него, ти си му майка? Знаеш, че Мусаил не е цвете за мирисане, но няма да направи нищо против волята ти.

 - Какво да кажа на Боян? Не мога да крия баща му. Той е един от тях….

 - И един от нас.

 - Оф! Толкова е сложно! – Дора заби главата си между коленете.  

 - Каквото и да решиш, недей да бързаш.

 - За всяко друго нещо мога да се хвърля с главата напред, но не и за Боян. Не мога да рискувам и косъм да падне от главата му. Ясно е, че нищо няма да е като преди, но трябва да се приспособим.

 - Сега, ти предлагам да се приспособиш към възглавницата и да поспиш малко – Симеон се премести зад нея и започна да й мачка раменете.

 - Ще опитам – Доротея отпусна гърба си и остави мъжът да я масажира.

 - Утре сутринта ще ходя до Свиленград да видя какво става с вещицата, има  и един дух,  където прави мизерии.

 - Прав ти път – отвърна Дора и стана. – Отивам да се опитам да спя.

 Тя се качи по стълбите и влезе в къщата. Симеон трябваше да се подготви за утрешната задача. Щеше  да му отнеме повече от ден, затова се запаси с билки и талисмани. В подножието на границата познаваха една билкарка, тя щеше да му съдейства ако нещо му липсва, но все пак предпочете да натовари всичко необходимо в Паджерото. И двете задачи бяха изпратени на електронната им поща и написани подробно. За вещицата трябваше да проучи и поразпита, защото на пратената снимка жената хич не приличаше на вещица. Взе си дългия меч, който седеше до стълбите и пистолет за пейнтбол с патрони от пелин и коприва. Духът, който трябваше да прогони преследваше младо момиче още в гимназията. Седмици наред сънуваше кошмари, които в последствие се прехвърлили и на други членове от семейството. За това се изискваше специален ритуал. Имаха доста такива случаи, затова Верка си беше подготвила специална отвара от ветровити треви. Отвара направена със специален ритуал в деня срещу Гергьовден с баяние против зли сили, вътре имаше вратика, каменика, загорска тентева, селим и пелин запечатани в зелени шишета вързани с червен конец. Още трябваше да вземе изпражнения на кокошка и куче, но хранени с определени храни и придобили определен цвят и свойства. Не му се мислеше как Вероника бе събирала тези съставки. С лека погнуса отвори буркана и бръкна с пинсета като пренесе бялото кучешко изпражнение в плик със здрав цип, за негова изненада не миришеше. Същото направи и с кокошото. Зареди всичко това в багажника на джипа, покри го с чаршаф за да не се вижда и потегли  към апартамента си в града.

 Живееше сам в малка гарсониера, подредена и уютна. Като бивш войник, учен на дисциплина вътре нямаше и прашинка, всичко бе подредено и чисто, но въпреки това имаше излъчването на самотен мъж. Едната стая беше за дъщеря му, Елица, която идваше по празниците или всеки път, когато бившата му жена разреши, иначе живееха в Пловдив. Повечето време прекарваше в другата – кухня, хол и спалня на едно. На усвоена тераса, запечатана отвсякъде се намираше готварската печка, кухненска мивка, хладилник и няколко шкафчета, отделена с плъзгащи махащи се врати от малката кухненска маса допряна до перваза с три стола. Още  малко по-навътре се намираше дивана, на който спеше. На срещуположната стена имаше голяма стара секция и гардероб, като си личеше къде е изрязан за да се закачи малкия телевизор за стената. Малко и уютно, харесваше си апартамента на петия етаж. Доротея и останалите го дрънкаха да се пренесе в голямата къща, но не знаеха, че ако жена му разбере няма да види Елица. Като цяло Родопският параклис беше станал повод за развода им. След като напусна армията дълга към родината си остана и Симеон с радост се присъедини към тогавашната група пазители. Кристина обаче не споделяше този ентусиазъм, момента, в който намери по-странен талисман в якето му, беше момента в който подаде молба за развод. Въпреки, че тогава бе на годините на Доротея с едногодишно бебе, нищо не я спря да си събере багажа и да си иде на Пловдив при родителите й, оставяйки младия татко сам в малкия апартамент. „Може би е за добро“ – мислеше си, гледайки снимката на дъщеря си до почетния плакет, който получи за службата в Афганистан. Пусна телевизора да му говори и бръкна в секцията, като извади завивки. Тази нощ не му се правеше нищо, искаше просто да си легне.

 На сутринта Доротея се събуди смачкана заедно със сина си. Двамата слязоха надолу като завариха Верка да оглежда Гергана.

 - Мусаил е казал, че е прокълната, трябва да развалим  магията. Щом е от пари, значи не е много силна – обясни повече на себе си  билкарката. – Ще ти сваря една отвара, трябва да се изкъпеш  с нея и да си сложиш в пазвата. Ще ти кажа какво да говориш докато го правиш и така 40 дена.

 - 40 дена ще ме миеш с някакви билки?! – възкликна Гергана. – И тогава ще спрат да ме гонят морите?!

 - Не, ще  спрат веднага, но трябва тялото ти хубаво да поеме билката за да не те надушат пак.

 Младата майка направи сандвичи и айрян за всички и седнаха да закусват.

 - Симеон още ли не се е появил? – попита троснато бабата.

 - Отиде на Свиленград да провери някаква вещица – отвърна Дора.

 - А, добре.

 - Аз мисля да си взема почивка днес – сподели младата майка. -  С Бо ще отидем до града при приятелите му.

 - Отивай, вземи си и утре, ако щеш -  каза баба Анка с познатия си сърдит глас.

 - Аз трябва да сготвя отварата на Гери, после трябва да намеря Яна да ми съдейства с едни самодивски билки – обясни Верка. – Имам и няколко магии за правене, така че може първо тях да не я будя толкова рано.

 - Питай я за чановете, нали ти казвах – подсети я Дора.

 - За откраднатите от манастира? Ще я питам  какъв й е бил замисъла.

 - И вчера край Доспат са намерили пръстен – Дора извади телефона си и показа снимка на баба Анка и Верка.

 Двете го огледаха хубаво и бабичката заяви:

 - Това не е много стар пръстен, не е на повече от хиляда години. Това е смесена магия, ако е станала, значи има много сила. Трябва да го скрият да не го добара някоя вещица.

 - Така му казах и аз,  но имаше трима сноби, дето се заядоха с мен – отвърна Доротея.

-  Значи е глупак, ако ги слуша – възкликна Анелия.

 След закуската майката и сина се отправиха към града.

 В същото време Симеон караше към Свиленград. Трябваше да мине през Хасково, където в едно от селата се намираше обладаната девойка. Мина през тесния и криволичещ път през планината за Кърджали, което му отне около час и половина. Намирането на селото беше трудна работа, защото обърка пътя и се заби на друго място, някъде в балкана. Нямаше кого да попита, а джипиеса не работеше, след малко размотаване хвана правия път и въпросното село се намираше на няколко километра. Място с богата история и романтична обстановка, но  като  повечето селски райони обезлюдели. Имаше хора, но Симеон чуваше само турска глъчка. Село Тракиец криеше хилядолетно наследство още от времето на траките.  Бившият войник никога не бе стъпвал там, но имаше  чувството, че го познава по-добре от собствения си град. Мина през аязмото за да си налее вода. Пишеше, че е лековита,  Верка със сигурност щеше да я вложи в нещо. Малкия параклис имаше  ясни християнски  символи, но на вид приличаше на техния, схлупена бяла къщурка в гъстата дъбова гора. Ритуала се изпълняваше нощем, затова имаше малко време за губене, което прекара сред природата. Отби се до язовира да погледа малко водата и чак следобеда слезе в селото. Бързо намери двуетажната стара къща, в която живееше помашко семейство. Момичето седемнайсетгодишна тийнейджърка със светло лице и руси коси се оплакваше  от постоянни кошмари.

 - Всеки ден сънувам как идват и ме викат, и ме дърпат да ме взимат за жена, все мъже и то страшни – оплакваше се девойката след като нагостиха Симеон и го поканиха да седне на двора.

 - Аз си мислих, че нарочно седи да гледа филми – проговори и баща й, едър мъж на средна възраст. – Ама и майка й започна да сънува такива сънища и моята майка.

 В къщата живееха три поколения, децата, момче и момиче, майката и бащата, както и бабата в малка пристройка до двуетажната къща.

 - Казах им аз, че змейове я любат наща мома и веднага  да ви викат – намеси се и бабата с ентусиазъм.

 - Добре сте направили, бабе – Симеон я потупа по вълнения елек и се обърна към всички. – Сега ще направим един ритуал и ще ви забъркам една отвара. Взехте ли вода от три брода от реката? – бащата само поклати рошавата си коса. – Добре, сега ми трябва голям нож и маша, и ми покажете къде е котела с водата.

 Бабата, дребна жена над седемдесет със забрадка на главата го поведе към пристройката. Там на нещо като остъклена приземна веранда на дървена маса с мушама седеше черния котел с вода от три брода. Симеон погледна дъното и после извади съставките. Отвори зеленото шишенце, изсипа отварата, както и пликчетата с останалите съставки. Разбърка ги хубаво, така, че да се смесят. През това време му донесоха маша и нож, които сложи отгоре на котела. Цялото домакинство го гледаше с любопитство какво прави.

 -  Сега ще запалим слаб огън и ще подгреем малко отварата до нощеска.

 Речено-сторено, старицата запали печката и сложиха малкия казан отгоре. Сега трябваше да чакат, после да си легнат.

 - Тази вечер ще си легнете да спите, както си спите – обясни Симеон. – По някое време ще събудя само дъщеря ви и ще я доведа в градината. Ще я полея с отварата. Никой няма да настъпва стеклите се води, щото може да се разболее. Оставяте ги докато изчезнат. Ясно ли е?

 Семейството беше единодушно. Часът беше едва шест, имаше още доста време, затова хората се захванаха с всекидневните си задачи. Младото момиче излезе навън, бабата започна да готви вечеря, майката трябваше да се погрижи за животните, семейството имаше овцеферма. Бащата и синът си имаха работилница и правеха мебели. Симеон си нямаше работа, затова реши да помогне на мъжете с изработката на кухненски шкафове.

 - Трябва да ти дам и надница като дърводелец – пошегува се бащата.

 - Дай ми го тоя гардероб за вкъщи и сме се оправили – отвърна му шеговито.

 Синът едва четиринайсет годишен се справяше по-добре и от възрастен с циркуляра и струга. След няколко часа си взеха почивка и седнаха набързо да хапнат, като се върнаха в работилницата. Майката все още я нямаше.

 Работата приключи окончателно към десет часа, когато всички един по един се наредиха пред банята да се къпят. Младото момиче също се появи. Към дванадесет всички бяха по леглата. Симеон седеше на двора и ровеше в телефона си. „Трябваше да си взема книга“ – помисли си, защото интернет сигнала хич го нямаше. Задоволи се с ясното небе, лекия прохладен ветрец и замотаните си мисли. Имаше много неща да мисли, но предпочиташе да действа спонтанно, за нещастие времето трябваше да минава някакси, затова главата му се напълни „Мусаил, Чернобог, Елица(дъщеря му), гората, параклиса, Доротея…. Ужас!“. Времето мина неусетно и трябваше да буди момичето. Качи се в стаята й, а тя явно беше на средата на кошмара си, защото бълнуваше:

 - Махайте се, оставете ме! – крещеше.

 - Спокойно, девойко – Симеон я хвана за раменете и я разтръска.

 Момичето ужасено отвори очи и го хвана за главата готова да му отхапе носа, а той се дръпна с думите:

 - Време е да те оправя…. И по-тихо да не събудиш вашите.

 Първо се увериха, че всички включително бабата спят. След това Симеон взе казана с хладката отвара от печката и накара момичето да облече стари дрехи. Настани  я да наседне сливова фиданка по средата на двора, където нямаше нищо. Течността имаше специфичен мирис на билки, който се разнесе от ветреца.

 - Готова ли си? – попита без да чака отговор и бръкна с медено канче с червен конец в казанчето.

 Започна да я облива отдолу нагоре, първо краката, после торса, раменете и накрая главата. Фиданката под нея започна да вехне. Когато свърши от малкото изкоренено дръвче бяха останали само сажди. Подаде й нови дрехи и я накара да се преоблече.

 - Ще се изкъпеш чак утре – заръча й. – И подсещай вашите да не настъпват мокрото. Аз отивам да довърша ритуала, ти се връщай да си доспиш.

 Момичето кимна  и си влезе. Симеон събра мокрите дрехи и тръгна към гората с лопата в ръка. Трябваше да ги зарови на някое тайно място, защото щяха да носят нещастие на всеки, който ги намереше.

 На сутринта, когато всички се събудиха момичето се похвали, че не е имало кошмари след нощния ритуал. Симеон си остави координатите, ако случайно нещо се случеше, получи си заплащането и го изпратиха по живо по здраво. Нямаше  за какво повече да стои и да притеснява хората с работата си. Следващата му дестинация беше Свиленград и въпросната вещица, която правеше мизерии на съседите си. Бе изминал по-дългия преход и сега му оставаше около час път през Хасково.

 Свиленград, град на кръстопът между три граници, повечето хора там минаваха и заминаваха. Това предразполагаше за развитието на някои древни професии. Симеон, разбира се, не се интересуваше от подобни неща, но една проститутка му направи силно впечатление. Пристигна рано сутринта и жриците тъкмо приключваха работа и се събираха на групички. Сред тълпата бившият войник мерна една доста по-различна девойка с млечно бяла кожа и бледо лице. Красива и слаба, почти като „самодива?!“ – помисли си като намали скоростта да я огледа. Нима това беше поредната аномалия и горските обитатели все повече се сливаха с хората? Но, някак си, не изглеждаше редно, поне в очите на Симеон. Макар, че жената си го правеше по собствено желание, но въпреки това не принадлежеше на човешкия свят. Дали клиентите й знаеха? Същинската му задача се намираше в покрайнините, където живееха предимно стари хора. Там един побелял плешив старец го чакаше  още на портата.

 - ‚Айде бре! – провикна се колкото сила има. – От колко време те чакам?

 - Дядо, осем часа сутринта е – отвърна Симеон спокойно.

 Предния ден беше написал мейл на стареца. Не вярваше, че изобщо  може да използва компютър или сматрфон като го видя колко е стар, но дядото извади доста голям клас телефон и показа съобщението.

 - Снощи си ми го написал!

 - Това момчето от параклиса ли е? – провикна се старица от съседния двор.

 - Той е,  той е!

 - От снощи те чакаме! – провикна се жената.

 - Двайсе лева ще смъкна от надницата – каза Симеон с лека досада. – Мир да е! Кажете сега какъв е проблема?

 Образования старец го покани в малкото китно дворче на къщата си. Там заедно със съседката си баба Пенка му разказаха. Симеон разбра, че е бивш доцент по математика,  предавал е в Тракийския и  сам си е купил въпросния смартфон, че децата му го подценявали и мислили, че нищо не разбира, а той си направил даже Фейсбук. Старицата е била пощаджийка, двамата са си останали сами  и си помагат….

  - Добре, сега ще ми кажете ли за вещицата? – Симеон учтиво ги изслуша.

 - Хризантема, да, вещица е – провикна се емоционално баба Пенка. – Значи, кокошките ми прокле, снасят само запъртъци, а нейните едни такива големи яйца! Градините на всички изсъхнаха, само нейната цъфти! Райчо вика, това е  магия, и така ви намери, онова…. Пощата и ви писахме писмо по телефона.

 - Някакви странни пилета да  са я обикаляли, с две глави, с четири крака или да е разнасяла черни яйца? – попита бившият войник.

 - Ми, има голем кокошарник, не знам какво има вътре – отвърна старецът.

 - Покажете ми къщата, къде живее?

 Двамата възложители поведоха Симеон към къщата на въпросната вещица, която се падаше на гърба на тази на дядото. Проста стара къщурка на един етаж с голям поддържан двор и кокошки.

 - Три дена не съм я виждала,  идваха да я търсят едни яки момчета, ама нея я нямаше – обясни баба Пенка.

 Мъжът обиколи стария порутен дувар и като не можа да види нищо го прескочи. Всичко изглеждаше напълно нормално. Кокошките нервно обикаляха и кудкудякаха, а като го видяха веднага се наредиха на мрежата, изглеждаха прегладнели. Симеон огледа сейвваните и намери дървен варел  пълен със смески. Изсипа няколко канчета на гладните животни, които се нахвърлиха с апетит на семената. Разгледа ги, но не видя нищо подозрително. Съмняваше се за т. нар. мамница или птица от яйце с два жълтъка излюпена от пазвата на вещица. Тя се получаваше само от черна кокошка,  но в курника нямаше такава. Насочи се към къщата, като внимателно огледа процепите за талисмани и магии,  както за тайници. Вратата не беше заключена, затова се вмъкна вътре. Обстановка на стара селска къща с мебелите от едно време и легло на пружини. В едната стая имаше печка на дърва с умивалник и бюфет. Разтвори всички възможни шкафове, огледа и под леглото, провери дюшемето под старите черги. Излезе от къщата почесвайки се. „Все ще има някакви следи от вещерство“ – помисли си докато се връщаше при старците „Дали тия изкуфяги са се побъркали?“.

 -  Намери ли нещо – викна баба Пенка,  която явно недочуваше.

 - Има ли си друга къща, където ходи? Или под точно къде може да е? – повдигна вежди Симеон.

 - Няма си никой, от край време я помним, все такава, сама, без мъж без деца, дойде от нищото – обясни дядото.

 - Добре – изрече мъжът и продължи да се почесва без да го сърби. – И сте сигурни, че ви прави магии?

 - Виж й градината, ела да видиш моята! – възкликна старицата и се приближи толкова, че щеше да го целуне.

 - Няма значение – Симеон съжали, че попита. – Ще се видя с една позната. Трябва да говоря лично с вещицата.

 - Отивай, отивай да говориш с нея – каза баба Пенка доволна, все едно тя му заръчва.

 Симеон й хвърли крива престорена усмивка и се върна в къщата. Отвори вехтия гардероб и взе една шарена рокля. След това се качи в джипа и потегли към село Чернодъб на няколко километра от града. Малко селце близо до главния път, като че ли забравено от бога, с оскъдно население от стари хора. Там живееше Айше, билкарка и приятелка на баба Анка. Често си звъняха да си обсъждат турските сериали и някоя друга отвара. Имаше репутация на добра баячка и при нея идваха хора от къде ли не. Живееше в уютна къща на два етажа заедно с няколко кучета и котки. Симеон пристигна без да се обажда и почука на дървената порта отпред като разлая животните.

 - Кой е?! – чу се женски глас.

 - Симеон от Родопския параклис – отвърна мъжът.

 Вратата се отвори и от другата страна се показа ниска жена около 60те с червена кърпа на главата и светли очи. Леко пълничка с големи бузи и кръгло лице, облечена в шалвари и шарена риза отгоре.

 - Симеоне, влизай -  изрече рязко и го преведе през тесен коридор към вътрешен двор. – Какво искаш?

 Три кучета посрещнаха бившият войник и започнаха да го душат с любопитство.

 - Да намериш една жена. Нося ти рокля – той извади дрехата от раницата си. – Имам задача тук. Едни старци мислят комшийката си за вещица.

 - Тия и при мене идваха, луди са, луди ти казвам – Айше взе роклята.

 Намираха се на бетонна площадка отстрани с малка поляна и плевня, която служеше за дом на кучетата. До нея се намираше двуетажната къща с голяма веранда на втория етаж и една пристройка, от която се виеше дим. Жената влезе в пристройката, а Симеон след нея. Вътре беше задушно, печката бумтеше, до нея се намираше масивна маса покрита с мушама, стар бюфет пълен с кутийки всяка прилежно надписана и мивка. Един стол стоеше на средата на стаята, а до него желязна паница, канче и маша.  Имаше подобен олтар като този в параклиса.

 - Ще ме прощаваш, Симеоне, ама такъв ми е занаята без печка не може – каза Айше подготвяйки съставките за ритуала.

 Нямаше карта, затова взе лист и химикалка и набързо надраска града и селата около него. Направи го по същия начин както Вероника, изряза малко от роклята, запали от едната страна свещ,  от другата разковниче и започна да нарича думите на баянието. Запали парчето от свещта и го хвърли на картата. Плата се разпадна още във въздуха, но остави ясни следи в края на листа.

 - Заминала е – каза замислено. – Ей тука, т‘ва е Калето, там трябва да я търсиш.

 - Хм – надвеси се Симеон като дръпна листа. – Благодаря ти, Айше – потупа я по рамото и остави 20лв. на масата. – Да се почерпиш.

 - Много поздрави на баба ти – заключи тя, а Симеон напусна пристройката.

 Отпечатъка се намираше някъде в местността Калето. На Симеон му мина през акъла да вземе едно от кучетата, но можеше  да се справи сам. След село Мезек пътят ставаше черен и неравен. Бившият войник спря край крепостта да се ориентира спрямо самоделната карта. Трябваше да продължи още километър по пътя, след това на юг. Спря Паджерото в едни храсти, взе раницата с талисманите, пистолета и меча си, както и малко провизии. Релефа бе умерен, без резки слизания и изкачвания. Не след дълго  излезе на малка поляна след дърветата, а в другия й край се таеше малка овчарска колиба. „Това трябва да е“ – помисли си. Засили се и бързо отвори вратата направена от трупи. Блъсна се в дървен кръст висящ от покрива. Вътре на старинен нар лежеше безжизнена жената с изрисуван кръст на челото й с червена боя или кръв. По пода имаше разлята вода. 

 - Светена вода – каза си Симеон.

 Жената явно се занимаваше с изработка на талисмани и по-лесни магии, защото срещу леглото имаше съборена етажерка с разни по-прости съставки, а на ъгъл иззидана от камък се намираше камината. Изглеждаше стара със сбръчкана кожа,  което говореше, че не си е правила магии за дълголетие. Той се приближи до трупа като го огледа без да го пипа, нямаше кръв, била е удушена и то скоро. На земята не личаха стъпки, затова излезе навън да погледне. Напипа бегли следи от кубинки и обувки с голям грайфер. 

 - Яки момчета…. – говореше си сам, преди да усети присъствие зад гърба си. Обърна се бавно и какво да види. – Мусаил!

 Горският цар стоеше на входа на колибата с лице към Симеон, но погледа му бе насочен в колибата.

 - К‘во правиш тука посред бял ден?! -  възкликна бившият войник.

 - Казаха ми, че нещо е станало тук снощи – отвърна равнодушно.

 - Видя ли какво има вътре? – изправи се.

 - Да.

 - Това е работа на инквизицията, те чертаят кръстове и ръсят със светена вода!

 - Каква е  жената?

 - Комшиите й казаха, че е вещица, като гледам правила е разни магии, но не е била от лошите – обясни Симеон.

 - Разбирам…. – изрече Мусаил и тръгна обратно към гората.

 - Ей, бастун! – викна смъртният мъж, а царя се обърна. – Дай да я изгорим тая колиба, а?  Не може да седи така умряла жена с нарисувани кръстове. Трябва да донеса нафта от джипа и някои билки.

 - Недей – изрече равнодушно и сложи ръка на една от външните стени.

 За секунди дървото започна да тлее, а след минута цялата колиба се възпламени и потъна в пламъци.

 - Симеон – Мусаил отмести ръка от стената и насочи безизразните си очи към него. – Момчето, мой син ли е?

 За секунда през бившият войник преминаха стотици различни чувства, идеше му да му разбие носа, но каква вина имаше като от години го нямаше, но факта, че бе допуснал това да се случи. Как изобщо Доротея го бе допуснала?! И как го преживя след като изчезна!

 - Ти как мислиш? – отвърна му с ехидна усмивка.

 - Не мисля, затова те питам.

 - Аз не съм човека, с който трябва да говориш – отвърна. – Доротея ще те намери, когато е готова. Гледай си гората!

 - Готова… Какво значи това?

 - Значи неща, които никога няма да разбереш и няма смисъл да ти обяснявам – каза раздразнително Симеон. – Тя ще те намери, ти си чакай!

 - Сигурно – произнесе със същия равен глас и се обърна като с бавна крачка се придвижи към гората.

 - Чао, Мусаиле, до скоро виждане! – викна Симеон. – Гледай да не направиш още някое дете на някоя, че ние хората плащаме издръжка! – последното изречение не го изрече на глас.

 Горският цар изчезна в гората, оставяйки мъжът да гледа как колибата гори и се срива. Той остана няколко часа като се убеди, че и последния въглен е угаснал и няма да се разпространи сред останалите дървета. Накрая имаше само пепел и камъните от огнището, които от високата температура се сринаха и образуваха купчина сред саждите. Мусаил не го тревожеше, макар че  имаше голяма сила, никога нямаше да  я използва срещу тях и да навреди на някой, който не го е заслужил. Проблемът бяха инквизиторите, с тях не бяха имали допир от половин година. Инквизицията – организация изградена по времето на прехода от група известни български и сръбски  бизнесмени(мафиоти) с цел пране на пари като религиозна организация, защитаваща каноните на църквата. Параклиса си имаше  дълга история с тези момчета, които в наши дни се имаха за рицарите тамплиери и обикаляха България да раздават справедливост. През годините организацията се бе превърнала в псевдо-нацистка група, спонсорирана от тъмните звена на властта, която не прощава на всяко по-различно същество, което срещне. Горяха вещици, умишлено ловяха и убиваха самодиви и  подобни набези. Народа им имаше доверие и понякога ги предпочитаха пред параклиса, както в този случаи. Надали онези старци имаха връзка, но някой друг се бе допитал.

 Симеон не искаше да се занимава повече със старите хора, затова им каза, че задачата е приключена без много обяснения.

 - И какво стана, къде е тя? – викна баба Пенка.

 - В реката се е удавила – отвърна й Симеон. – Няма да ви тормози. Може да й гледате кокошките и градината, че няма да се върне.

 - Е, как така!? – възкликна дядото.

 - Умряла е, бе дядо, заминала си е на оня свят – обясни раздразнено мъжът.

 - Ми ако духът й дойде тука да ни търси?! – викна баба Пенка.

 - Няма да  дойде, аз го видях как си отива – започна много да се изнервя. – ‚айде останете си със здраве!

 Изкара едни педесет лева колкото да си покрие нафтата, но щеше да си тръгне и без тях ако продължаваха да го натоварват. Подпали джипа и тръгна рязко, оставяйки старците да си коментират. Задачата му отне целия ден и щеше да се прибере в параклиса по тъмно.