***

    Вечер, когато слънцето погалеше, като за последно върхарите на боровете, приплъзнеше се по чукарите и оставеше след себе си тъмнината да ги обгърне, Родопа планина бавно заспиваше и натежаваха звуците от тишината в  изплъзнал се, вековно повтарящ се миг, преди да надвият нощните шепоти. Разнолика и многополюсна беше тази планина. Простираща се като полегнала ръка, сякаш да опази онези, които се намират в топлата и прегръдка и нашарена вълнообразно с езера и реки.  Понякога  твърде сурова, понякога много нежна, а понякога не жалееща за чадата си, бродещи из нейните потайности, но  винаги истинска и неотменима, като барометър на оплетените съдбовни нишки на хората по тази земя.

        Трудни бяха тези времена.Трудни. Селякът, тъй и тъй, все дърпаше ярема, ама, най-трудно  му беше когато онези - главните надробяха някоя бобена чорба, пък ти я даваха за смигдал. Ех, селски живот, труден и корав, като къшей онзиденшен хлебец. Но този къшей, винаги е бил най-сладък, най-мил и най-ценен, когато с пот е посят, с пот ожънат и с пот омесен.

      Сутрините от хладни постепенно станаха студени. Не можеше без горна дреха да се излезе. Дните бяха къде по-топли, къде вятърът раздухваше изпадалите, обагрили се в цветове листа, така, както и новата власт в Държавицата, замиташе онези, които бяха слаби и неподготвени. Историята се повтаряше – един път с чужди, втори път с наши, трети път с най-близките – родните по кръв. ”Ще се мърда, то нали е живот! – мислеше си Емил, седнал сега на стълбите на бащината си къща и дялкащ малка фигурка. Искаше му се да направи нещо с което да се залъгва Славейчето. Топла, нежна усмивка заигра по съсредоточено стиснатите му устни, когато се сети за детето. Хубавица! Една такава мъничка, нежничка с най-изваяните пръстчета, които пощипваха кожата ти, когато успееха ръчичките да те хванат. Умиляваше се сърцето му, щипеха чувствата в гърдите му. Не, не беше се променил, поне не изцяло – той си оставяше мъж, но нещо в него беше станало по-нежно, някак по ефирно. И точно това умиление, което сега трептеше по скулите му, изведнъж се смени с тревожност. Времената бяха размирни. Още в зандана беше осъзнал, че нещата нямаше да спрат до няколко въргаляния по пътя, нито до ожулвания и синини от сдърпванията между селяните и властта. Сам не знаеше тогава, как беше успял да придума братята си, но беше направил това, което трябваше и мислеше за най-доброто. И за пореден път се убеждаваше, че вярно беше, това, което беше направил. Е, не беше много проницателен с жените, а Господ му беше пратил да обикаля цели три, но пък поне се опитваше, колкото му е по силите.Трудно време - бурно. Днес бяха погребали и синът и бащата от Милчовците. Останаха бабата и снахата сам самички, само с челядта. Синът му беше набор, а старият беше по-млад и от неговият тейко. Пуста му съдба – пуста! За една ти пръст в пръст да влизаш! Усетил бе Емил повеят на студеният вятър в зандана. Там беше премислил,тежко клатейки глава и питайки сам себе си: „Какво?” Знаеше той, че почне ли нещо такова, нямаше да отмине, ей така от само себе си.   Всяка буря трябваше да се налудува първо, пък каквото ще, и тук така беше. Каквото бяха решили онези сановници, това щеше да става. Знаеше Емил вълчите глутници. Не веднъж му се налагаше горе в планината да се дебнат. А вълците дебнеха, следяха с очи плячката, нападнеха ли веднъж и не успееха ли да я докопат, изтегляха се и следяха, кога ще настъпи пак сгодно време. Търсеха слабото място, обикаляха и виеха, а ако усетеха, че ги чакаш се скриваха и те изчакваха плячката им да се почувства спокойна и точно тогава - удряха с пълна сила, изведнъж и целокупно с жадни освирепели погледи. И властта беше вълчица – не оставяше тя така, да благоденства бедният народ. Захапеше ли го веднъж, глозгаше, докато се насити, а не, докато падне едно или две агнета. И сега нямаше да се спре, дори и след бунтовете, земята щеше да мине в ТКЗС-та- новите държавни обединения. Ето и сам, Емил ходеше да пасе стадото си, но го беше дал за общото благо. Имаше право само две-три овци да има като за свои си нужди. Харманът в края на селото също му оставиха. Сега той за него мислеше. Все още имаше скътани пари, но както беше тръгнала работата и кесията имаше дъно, ако не притурваш оттам, откъдето взимаш. А и с баща си все на нож бяха. Старият, верно, беше малко поомекнал след като се разчу из селото колко са затворени в занданите, колко изселени има, заради отказ да дадат земите си и колко са станали жертви и са загубили животите си. Но и никой не споменаваше колко жени бяха почернени, колко къщи разлюляни, колко съдби прекъснати. Живот! Ще се живее! То и планината оцеляваше векове наред , като търпеше какви ли не бури, какви ли не беди, падащи дървета, свличащи се наноси…буйни диво пенещи се реки, излизащи от коритото си, но пак се претворяваше сама от нищото. Е, щеше да се наложи да си вдигне сам покрива над главата си, но пък от работата не се плашеше. Щом беше тръгнал за родата, значи нужно беше да се потруди! Но сега, тежеше му на сърцето, освен тези грижи, и друго. Анка беше някак различна, като че ли от нищото беше станала сериозна, търпяща го, подчиняваща му се на ужким, а всъщност почти не му даваше да докосва малката.

     - Не ти е дело с женско да се забливаш! То, мъжете си имате ваши си дела, ваши си грижи!- попарваше тя всеки негов опит да прегърне, отново, Славейка.А така му се щеше да я помилва по нежната бузка, по малката хубава гушка. Ех, жени! Не знаеше откъде сега му се стовари това или какво е натворил или не е натворил, ама истината си бе, че се дърпаше нещо булчето му. И той трябваше да се сърди, че нито дума не му беше пратила и той си помисли…Какво чудо беше това – женско да си! Гледаш, кротичко, хубавко и нежничко, пък като му щръкнат косите и едни такива засветят очите, да му почервенеят петичките, че да се чудиш какво сега е намислила тази хубава главица. Вярно, спяха в една одая  - гръб о гръб, но тя го дебнеше като вълчица. Писнеше ли малката, прескачаше го бързо, ставаше и я взимаше на ръце. Страхуваше се сигурно, че нещо ще и навреди.Женоря! Все майски бръмбари им летят из главите! На своето ли ще тръгне лошо да прави…или може и малко право да имаше в нейните мисли. То, като пийнеше повечко, че хубаво се наквасеше, после не знаеше какви ги руча и какви ли ги плете и разплита. Сутрин се събуждаше омазан до ушите къде в гъста бобената каша, къде в прокисналата прясна туршия. Че не беше за сглядане така – не беше, ама пък чак толкоз урсус биваше ли! Мълчеше тя – дума не продумваше насреща, ала видеше се, че го дебне, като че ли не мъж, ами  ингелин *, звяр, някакъв от него щеше да хрипне.

    Анка тихо пееше на Славейка. Милно и беше на сърцето. Ей го де, вече повече от два пълни месеца тя беше на този свят и хубавееше. Трепереше майчиното сърце за съдбата на чедото си. Та кое ли сърце не би трептяло след мъка, а и мъка да чака за това, що най-мило е. Липсата на онази истинска и неподправена обич, която Анка, сама беше търсила и сама беше чакала, беше се молила, страдала и опитвала да заслужи, но не беше получила, сега с пълна сила се бе изляла върху рожбата и,но претворена като майчина ласка и грижа. Така пееше сърцето на младата жена, така даваше, а за Емил…Емил, някак настрана го избута. Затвори се за него. Не му беше дала това, с което всеки мъж с гордост щеше да се покаже, а женско…Но пък тя още повече, и още по-силно заобича малкото си момиче. За него се бе молила, за него беше бленувала и сега, за него отдаваше всичкото си.

    Анка погали малката главичка на заспалото вече дете, провери дали е  добре стегнато повивалото, за да не се размърда и да вземе да се вратне. После се загледа навън. Дните и минаваха в шетане из къщата и авлията *, но тя дочуваше това-онова от хората. Смутни времена бяха, ето вече  няколко къщи писнаха в мъка, отнеха на стопаните стоката, а на селяните земята – хранилка. Трудно беше на жените и преди Царството да стане Народна държава, а сега още повече. Уж права им дадоха и могат да избират и те съновниците  в столицата, а всъщност ден след ден, им стъпваха на гърдите,натискаха надолу, че да не надигат много глава. А и жално и беше за Сийка. Момичето се беше разхубавило още повече, но само в дома се въртеше.Дружки не му идваха на седянка – не ги пускаха при парясници. Не ходеше вече и самата тя на седенки и у другите. Старият я беше отписал и все едно я нямаше – нито я гълчеше, нито я милваше, както едно време. Майка и само я стипосваше, дори и да не беше объркала нещо, пак търсеше кусур да и намери. Виждаше се, че на свекървата и тежеше, че няма за кого да я венчаят, да я харижат един вид, че да мирнясат къщните и най-вече старият. Негодуваше Анка, срещу такава съдба.Криво и се виждаше това мерило, като от счупена съдина. Така ли лесно беше да свикне едно сърце с чуждо, да обикне всичкото му  - и онова, което не е добро и другото – хубавото и каращо очите да ти се наливат с топла влага.Не беше лесно! Докато не затропат лъжиците в една паница, не се опират една в друга главите – нищо не се знаеше. А и всяка къща си имаше комин – гледаш пуши все дим, ала гори вътре различно – кой бор, кой чам, кой дъб.      Младата жена сама си задаваше тези въпроси на себе си.Опитваше се да си дава кураж и да гледа с нов поглед на света. Трудно беше, но едва ли по-трудно от това, което досега и беше насипал живота. И тя не познаваше Емил, но тогава сърцето и жадуваше за топла човешка ласка, за внимание, колкото и малко да е. Притърпя го – мина,каквото беше. Но сега сама знаеше, че колкото и сърдита да му беше, все пак нещо трепваше в нея, нещо караше сърцето и да е меко и топло, когато топлата му длан нежно се преметнеше през нейните рамене, вечер, докато лежат заедно.Сега той не търсеше своето си. Сякаш я дебнеше, кога ще е готова, а тя… Тя се страхуваше. Страхуваше се от съдбата, която ще застигне и нейното чедо. Не искаше да вижда същото, което сега виждаха очите и. Не искаше нито да бъде като нейната съдба, нито пък като тази на Сийка. Дали имаше по-добра? А ако имаше как ли се измолваше от Бога? Тези въпроси тревожеха женската и душа, свиваха сърцето и – тя страдаше. Не знаеше сега нито как да обърне внимание на мъжа си, нито как да опази , че той сам да не се обърне нито срещу и, нито срещу малката. Между небето и земята трудно се издържаше, но винаги имаше начин нещата да станат по-добре.

      Декември  щеше да се втурне със студените си хали, насипващи ситен снежец и помръзващи всичко до което се докоснеше.Време му беше да застъпи на стража над главите на хората. Ноември скоро щеше да предаде своята смяна и да се оттегли с дъждовете си. Из Родопа  се гонеха диви зимни ветрове и разнасяха щипещи тръпки по лицата на дръзналите да замръкнат по пътеките. Облаците тежко се надипляха и сякаш притискаха върхарите на боровете. И животни и челяци щяха да зимуват, но и да се молят за по –мека и къса зима. Дано Господ да им дадеше малко спокойна топлина от огнището на небето!

       Сийка вадеше последното ведро вода с кристалчета от  кладенеца и си мислеше, кога ли ще мине Димитровден, че ще настъпи Игнажден. Тогава почваха Коледните празници. Молеше се моминското и сърце да бъде опростено поне на този светъл празник. Знаеше, че е съгрешила, но ако грешка беше да се люби, защо тогава Господ венчаваше и събираше челяците. Тя изсипа водата в кофата и изправи гръб, за да се разкърши. Лицето и беше почервеняло от щипещият студ, а ръцете и бяха почти алени. Нейният оглед  се зарея нагоре по самотно наредилите се, като стражари оголени дървета. Очите и се плъзнаха нагоре и все нагоре, сякаш търсеха най-високото, най-чистото да е скрито по върховете на планината. За миг лека усмивка пролази по нейните устни, като милувка обагри с лъч моминските и очи. Сийка си спомни за това, колко весело беше преди два дни. Вечерта започна тежка и нагнетена с тишината на неизтърколилите си из устите упреци. Батьо и Емил и старият, отново седяха един срещу друг, гледаха се така, сякаш всеки момент ще се докопат за гушите на живот и смърт. По икиндия минаха и другите двама, наедно със снахите. Разбра се, че са намислили по първа пролет, каквото имат да съберат и да идат в града да търсят работа.Търсели се много работници във фабриките,а и къде да спят се намирало. Виждаше им се малко тази плата, която искаха да дават за това, че се работи в общото стопанство. Не им стигаше за челядта, а и бяха свикнали на повече.Тейко и отново беше свъсил вежди, с почервеняло лице, потен, смръщен и готов за кавга. Батьо и Емил, обаче беше потупал здраво братята си и им беше ручал, че от това човек да мисли за родата си и за тяхното благоденствие, няма по извисено нещо. Мърморенето и сумтенето, което последва не го стресна. Той само свъси вежди и потропа с пръсти по масата, някак непринудено, но сякаш точно на място. Скоро другите си отидоха, но напрежението остана да пука из стаята.

     - Храни куче,че да те лае пес! –  замърмори старият.

   - Старият водач на глутницата не винаги знае всичко, което може да е видяло малкото вълче, докато тича свободно! – не остана длъжен батьо и.

Майка и, като ударена муха се заперпели около тях и избърза да рукне:

     - Дай, булка, да им сипем да пият по едно! Мъже са, то на масата всичко се оправя.

Докато Анка да пренесе кочан-алабаша* и да сложи топлите, хванали  лека коричка царевични пазлами, малката се беше събудила и гласецът изпълни топлата стая с жив и ясен звук. Емил хрипна и след малко влезе в стаята с нея в ръце. Лицето му се беше отпуснало и сякаш озарило в сумрака на газеника. Макар да имаше вече електричество и автомобили из градовете, в селата животът бавно обръщаше темповете си, като старо, скърцащо колело на мелница.

 Интересното и веселото стана натам. В момента, в който батьо и беше донесъл малката, Анка освободи ръцете си от пълното гърне и се протегна да я вземе.

        - Къш! – ручна Емил, но меко и закачливо. – Мой ред е, пръв сколасах този път да е в мен!

Ането се стъписа. Слава, както дремеше до догарящото вече огнище изведнъж се разбуди.

        - Женско е, не мъжко! Не ти трябва, а и не е дело… - опита се да каже Анка и да си вземе детето.

      - Така съм решил - всичко ми е дело, пък и всичко ми е потребно! – отвърна Емил,дръпна се набързо по-далеч, а на лицето му изгря лукава и игрива усмивка, като на момък, закачащ и задирящ личната си мома.

По слисаното лице на Ането изведнъж се появи лека червенина, после нещо проблесна в очите и:

     - Ми щом ще вършиш женската работа, да взема аз да свърша мъжката! – отвърна тя и се запъти към масата, където старият тъкмо наливаше ракия. Още недолял чашата на Емил, Анка я вдигна и я гаврътна до дъно. Огън я жулна в гърлото и жаравата се стече надолу по тялото и. Сийка с удивление беше видяла как батьо и избухна в смях – силен, гръмък, такъв, какъвто тя не го беше чувала преди.

     - А, сега да видиш щерко, - уж заруча той на Славейка, - как пияна булка весели къщата!

Следва...