***
Анка никога нямаше да забрави онази първа сутрин. Понякога, още в началото, спомените и щяха да я горят и да и напомнят болката, а друг път, лицето и щеше да се разведрява, независимо от пълните със страх и несигурност спомени, просто, защото през времето, нейното миловидно сърчице си беше наумило, че един мъж трябва да се обича, повече, отколкото да се уважава.
Онази тъжна, мъглива утрин, Анка се събуди от тежестта върху гърдите си. Емил беше разтворил нейната пазва, вдигнал миндиля* и полите и нагоре, и беше я притиснал към себе си. Замаяният му още от винените изпарения ум, въобще не искаше да мисли. Мъжът си искаше полагаемото му се и тялото търсеше начин да си го вземе бързо и на мига. Право си му беше! Всички казваха така, всички така го приемаха – на тази земя, мъжът беше и господар, и пъдар на жената. Пък и за какво друго освен за къщница и да ти ражда деца, можеше да ти послужи една жена?! Нито му разбираше от мъжки работи, нито сила имаше у нея, пък ум – от`де да и го налееш това, да не ти е руйно вино,че да го пениш в чашите на празните женски главици.
Колко болеше! Колко много…? Всичко и изгаряше, дълбоко в нея трептяха вълните от болката. Анка нямаше дори възможността да простене, само горчивите и сълзи се стекоха по нейното пребледняло лице, намокриха тънката и белоснежна шия, а няколко от тях се стекоха надолу по улейчето към пазвата и.
Силата да смажеш един човек не идваше само от това да му причиниш телесна болка, тя се криеше и в умението дълбоко да насадиш в едно чисто и човешко сърце въпросът „Какво сгреших?” и по следващото „Защото го заслужавам!”. Има ли човек заслужил болката? Има ли дете спечелило омразата на майка си просто, защото се е родило на този свят заедно със страданието, което и е причинило? И човешкият живот е като природата – едни живеят, други се опитват да оцелеят, трети просто се предават и изчезват почти…без следа.
Когато Емил си свърши работата се изтърколи от постелята, седна и замаяно се пристегна, а после се изправи. Залитайки и подпирайки се по стената той отвори вратнята и излезе от стаята. Празнотата в него още повече се разстилаше от туптящата куха болка в тила му, която караше стомахът му да се бунтува и рипка* като младо агне, пуснато за пръв път на свобода из поляните.Тежка съдба го чакаше челяк*, препил с мавруд. Сладко и дъхаво киселееше виното, ма после завираше из вътрешностите ти и мира не ти даваше.
- Е? Свърши ли работата? – заруча баща му, като впи острия си, незлоблив, а преценяващ поглед в него. Старият се беше опънал още заранта на масата да чака да му дадат дума, че всичко е както му е редът. А и беше чул шумът от скърцащия креват, затова попита просто, защото такъв си беше обичаят.
- Свърших. – изръмжа накриво Емо и излезе на двора до бунара, за да се измие. Нужно беше и да се преоблече, че здравата се беше накиснал вечерта и сега дрехите му бяха на петна и воняха тежко, като на прокиснато овче мляко. Хубаво беше да „свършиш работата”. Май отдавна беше имал нужда от такова нещо. Женска плът и дружинка вече си беше натъкмил. Е, малко кокалесто беше, тясно и непроходимо, но пък добре му дойде след препиването със силното вино. Като добър стопанин той вече можеше да си отдъхне, поне на първо време, животът се нареждаше за него така, както му се щеше да си подрежда стадото – богато, охранено и с един господар в него - овенът.
Анка лежеше на леглото, а сърцето и сякаш беше спряло. Сълзите и още лъкатушеха по детското, моминско лице, което сега, едва чула думите на двамата мъже отвън, се сгърчи и почервеня, като че ли напрашено с прясно смлян лют пипер.
Такава съдба, понякога ти наричаше неволята, бъркайки с големия си черпак из казана на живота, и челяка сам трябваше да открие за себе си спасителната връвчица, която ще го направи по-добър. Подправката, която щеше да оскъпи стойността на това да притежаваш „Боже съкровище” беше нужно да се опитва и търси. В природата нямаше само добро, само чисто, понякога самата тя проявяваше злост и строгост над своите си чада и изсипваше върху им градушки, бурни ветрове, слани и беди, за да може да отсее сама, тези, които най ще и носят полза.
Слава влезе в стаята. В ръцете си носеше желязно канче с вода.
- Хайде, стани, че се измий с ледена вода! По-бързо ще мине и спре кървенето. – глухо и тежко се удариха думите на старата и майчица о белосаните стени, проехтяха няколко пъти из вече разранената душа на Анка и паднаха, забивайки се дълбоко в ума и. Вклиниха се, ей така, сред всички останали плевели, едва подали глава, но вече дърпащи светлата сила на моминската душа. И тези слова потънаха някъде скришом, да си ровичкат извътре, когато не им е времето и когато дори да не са нужни, споменът за тях да гризе тихо ровичкайки всичкото ти.
„ Да се подчиняваш! Да го слушаш за всичко!” – така ехтяха в главата на Анка думите на попа предния ден, когато беше венчавката.” Всичко да споделяте!” Всичко?! Или само жената да казва, защото така е отредено, а мъжът да решава какво е право и какво не?
Чудно нещо е човешката природа. Тя е разнолика и готова в един момент сама да се разруши, в следващия да се изгради наново – само един силен и страшен катаклизъм като я удареше и в света се родило нещо ново. А Светът имаше нужда да се променя, развива, расте и само новото, изгряващо като Вечерницата, галеща с магическата си светлина върховете на Родопите, можеше да завърти колелото в правилната му посока.
Пътят не беше тежък, но всяко движение караше лицето на девойчето да се сгърчва, а на челото и да избива поредната капчица пот от усилието. Една родопчанка, родена и израснала сред непристъпните красоти на планината, не се страхуваше от няколко широки пътечки и бърчинки, които трябваше да се преминат, за да се стигне до кошарата. Но неприятната странна болка се обаждаше при всяко по рязко движение, а на нея Анка не беше свикнала. На моменти тя спираше, после отново потегляше, непрестанно побутвана от майка си, която все и повтаряше:
- Върви! Не спирай! Виж го къде е вече!
Емил вървеше с бодра крачка. Бързаше да стигне там, където въздуха му пълнеше гърдите с дъхав аромат на билки и където се чуваше тихата нежна мелодия на пасящите овчици, под зоркия поглед на Вакльо и Меца. И там на полянката, която беше скрита между високите борове и ели, главата му щеше да се проясни. Не гледаше назад. Знаеше си, че това хилаво момиче едва щеше да се влачи пътя. Баба му Слава по-добре се справяше, макар и с недъгавата си нога. Ама щеше да свикне девойчето, Емил знаеше, че има здрава ръка и овчиците и кучетата го слушаха, а си личеше,че старата няма да се бърка.
Следва...
© И.К. Всички права запазени