Посвещава се на всички изстрадали души, които остават неразбрани, подобно на William Bruce Rose.

Всичко е относително. Приятелството, любовта, животът. Всяка една частица, която преминава през човешките ръце, били те груби или нежни, е относителна и изпълнена с една горчива субстанция, наречена ирония. Ще ви го докажа. Не е ли ироничен начинът, по който онова осемнадесетгодишно момче излезе от вкъщи? Не е ли иронично как вратата на къщата, в която бе живял от дете, се затръшна зад гърба му? И как той се замоли тя никога повече да не се отвори отново. Как пепеляворусата коса се удряше като камшик в разранената кожа на гърба му и как долната му устна потреперваше през десет секунди, докато той се опитваше да сдържи мъката в сърцето си. Крачките му бяха отсечени, точни, премерени, скъпата карирана риза - раздрана, а над окото му червенееха две прецизни пресечени линии, криещи се зад обилен пласт гореща червена течност. Една разсеяна капка се търкулна по ситните косъмчета на веждата му и разсеяно плъзна по слепоочието и бузата му. Ръцете му бяха сигурно свити в юмруци, опъвайки всяка жилка в тях до болка. Всеки дъх раздираше дробовете му. Всичко в тялото работеше на автопилот. Краката му се движеха сами- ляв, десен, ляв, десен. Сам той не знаеше накъде отива. Просто вървеше. Може би това му беше нужно? Една разходка. Една разходка и нищо повече.

Ръката му се повдигна, треперейки конвулсивно. Разтвори бавно пръсти и сграбчи червената кърпа, обрамчваща челото му. Щитът падна. Маската също. Голотата на собствената му душа го уплаши. Той отново спря и се опита да си поеме въздух. Дробовете му изхриптяха недоволно и очите му отново плувнаха в сълзи.

-          Мразя те. - издиша той и се разтресе.

Главата му се вирна към ясното синьо есенно небе. Гласът му се извиси над дърветата в парка.

-          Мразя те! - ревна. - Какво, по дяволите, съм направил?

Той стисна очи. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Поредната червена капчица попи в ризата му. Краката му не издържаха и той падна на студената шума с глух тътен. Придърпа краката си към гърдите и чу как последното копче на бившата му риза поддава и разкрива гърдите му. Той подпря брадичка в коленете си.

-          Какво… кажи, ми, Господи! Кажи ми! Какво?! - потрепери и не издържа.

Една-единствена сълза подаде глава из ъгълчето на лявото му око.

И тук, точно в този момент, се крие иронията. Крие се в нея. Тя, която го видя. Тя, чието сърце се сгърчи при вида му. Тя, която се приближи с тихи крачки към него и приседна на павето. Той вдигна лице от краката си. Никой не каза нищо. Една малка ръка се приближи към измъчените черти на лицето му и отмести рехавия бретон, разкривайки големите синьо-жълти петна и кръстосани черти, покриващи челото му.

-          О… - промълви тя.

Той се разтресе отново. В онзи момент беше нужно само едно чувство. Само едно-единствено чувство, което беше способно да го спаси и да го съсипе. Доверявайки се на нейното, тя се повдигна и седна до него, придърпвайки внимателно главата му към тялото си. Жилавите му ръце сграбчиха плата на гърба ù. Той скри лице в ръцете ù, засрамен от собствената си слабост. Тя затвори очи, знаейки, че той не е слаб. Гърбът му се повдигна и се спусна бавно. Сълзите му закапаха свободни по рамото ù. Дланта ù се плъзгаше по косата му отново и отново, бузата ù беше притисната в темето му. А той? Той просто плачеше…

…

Една тъмна сянка размърда въздуха в мрачния парк. Синият му костюм се полюшваше в такт с движенията му, а множеството метали, закачени по стегнатия кожен колан, изпълняваха своята собствена ария. Той се обърна, забелязал нещо встрани. Ръката му посегна към кожения кобур, но бързо се измести към джобното фенерче. Тихата светлина огря едно красиво измъчено лице, покрито с жълти и сини белези, редуващи се заедно с издълбани в кожата му кръстове. То лежеше в краката на някого. Вдигайки фенера си нагоре, той видя момичето, което все още го притискаше към себе си, полюшвайки го успокоително дори и в съня си.

Звучи прекрасно, нали? Но всичко е относително. Тя, в действителност, никога не се появи...