13.

В подобна утрин Йоан не ставаше рано. Обичаше да се поизлежава – така, за пет минути, ако може... После в банята – бавни процедури: душ, бръснене, разтоварване на организма...

В кухнята го чакаше жена му. Тя винаги приготвяше закуската. Иначе обедите и вечерите обикновено правеше той. Най-вече, защото обичаше да готви. И си почиваше в кухнята.

Разбира се, почивка е относително понятие. Особено, когато две деца търсят нови и нови тайнствени кътчета в познатия дом. И тичат, ровят, виждат свои неща в обичайните домашни мебели и предмети...

Но Йоан се радваше на кипящия около му живот...

Сетне оставяха чиниите на жена му, а той и децата тръгваха към училището. Малка разходка в неголемия град – освежаване и време за разговори...

Вечерта бяха свикнали да се събират в големия хол. Малките си играеха, той бавно четеше вестниците и поглеждаше към телевизора, заел мястото на някогашното домашно огнище.

Четеше вечер – отпуснато, спокойно, като добавка към деня. Какво като вестите бяха от предния ден? Едно, че на екрана показваха днешните, второ – в този уреден, тих, размерен живот новините бяха свързани с близки хора или с далечни места...

Този решил да се ожени, оная чакала дете, чичото щял да мине през града, та да го посрещнат, в събота са на рожден ден...

И – граждански бунтове, войни, намеса на външни сили, терор, бандити...

Някъде далеч, далеч...

Много далеч... И затова интригуващи и дразнещи любопитството...

На синия екран показваха понякога зверства от тия земи. Но – пригладено, фризирано, завоалирано.

Снимките на гладни деца с надути коремчета бяха станали баналност. Хората съчувстваха, но някак си – отдалеч. Една болка, която не е твоя, е винаги малко нещо каприз...

Е, вярно – и тук се появяваха проблеми. Растяха цените на някои стоки – най-вече хранителни. Влошаваше се качеството на други. Но понякога се налагаше да се купува и скъпо, и некачествено.

Изборът намаляваше...

Потребителите се примиряваха и с ГМО-тата, и с химическите добавки. Просто се налагаше – хубавата и полезна храна ставаше все по-скъпа и по-скъпа...

А много често и фалшива...

Разроиха се производителните корпорации. Или поне наричащите се така. Някои произвеждаха храни, други ги купуваха и продаваха, препродаваха и вдигаха цените...

Така обещаващите небостъргачи – оранжерии не свалиха цените на храните. Да, произвеждаха се... И се хвърляха в океана. За да се задържа печалбата.

Но това вече ставаше нощем, далеч от бреговете. Защото беше друго време и хората бавно, постепенно, но сигурно променяха приоритетите си. И храната се изкачи на върха на пирамидата...

Парите се спихваха от инфлацията, но произвежданите храни ставаха все по-сигурно платежно средство.

Йоан вече не се учудваше на нищо. Заплатата му стигаше за изхранване на семейството /ако това може да се нарече така/ за около две седмици. Започна работа в една охранителна фирма. Успоредно с това опита преводи и частни уроци, обаче... Обаче пирамидата на живота се беше обърнала. И културата си оставаше на върха... Но тоя връх все повече потъваше в плаващите пясъци на битието...

Няколко пъти той – охранителят, отмъкна от пазените складове неща за ядене. Веднъж дори – месо. Истинско, не от новото – химически моделираното, генетично създаваното...

А вестниците вече не присъстваха в семейните вечери. Всъщност, и самите вечери някак си се свиха. Приготвяха за децата отделно. За да не видят какво и колко ядат родителите заради тях. Все по-малките порции поддържаха постоянен глад в големите. Йоан мислеше и виждаше навред само храна.

Забрави и за книгите, за филмите, за театралните посещения. Жена му пусна обява за продажба на грамадната библиотека, създадена и съхранявана още от дядо му – известният академик. Но...

А разказваните между хората новини бяха страшни. И много, много плашещи...

Задаваха се гладните...

И в един ден те се появиха...

14.

Беше излязъл вече от зоната на групата си. Силни, страшни – но спазваха някои ограничения. И атаките към чуждите селища провеждаха някъде далеч от своя регион. Предпочитаха повече да ходят и да мъкнат плячката, но да имат буфер между тях и годните за обиране места...

Огледа се.

Огромно поле, напукана земя, тук-там трева, някъде в средата почти - малка горичка. Удобно място за скривалище... Което със сигурност не бе забелязал първи той.

Затова тръгна по края на джунглата. Внимателно, с раздвоено внимание – и към полето, и към дълбините на джунглата. Затова и забеляза отдалеч задаващия се керван.

Няколко каруци, облечени в кожи воини, дори двама ездачи...

Идваха ли от неговата пещера или отдругаде – отдалеч не можеше да каже. Но бяха натоварени. Личеше си...

Забелязал ги беше не само той.

Изведнъж тревата пред кервана се надигна, с адски рев от земята излетяха десетина чудовища – отдалеч изглеждаха в  кожуси, при внимателно вглеждане той разбра... Огромни маймуни...

На които не им бяха нужни оръжия. С няколко скока стигнаха кервана, единият скочи и още във въздуха измъкна от седлото предния ездач, откъсвайки главата му със замах. Вторият кон се опита да избяга през полето. Понесе се панически към горичката.

И оттам изхвърчаха хищниците. Грамадни пантери – черни, кръвождани, гладни...

Конникът и конят загинаха мигновено...

Но това беше вече детайл от касапницата на полето...

Маймуните се втурнаха срещу неочакваната конкуренция. Започна кървава схватка, в която нещастниците от кервана бяха само наградата...

Йоан внимателно следеше боя.

Тук две маймуни нападнаха пантера откъм главата и откъм опашката, раздвоявайки вниманието й... Там пантера беше съборила маймуна и яростно дереше със задните си лапи оголения корем... Близо до джунглата, над труповете на неколцина от кервана, обикаляха в кръг маймуна и пантера, дебнейки се внимателно...

Тогава стана още по-страшно...

Пантерите побягнаха към горичката. Дори победителката в двубоя с повалената маймуна спря да дъвче разпилените черва и се втурна с другите.

Маймуните изреваха и се хвърлиха в победна атака...

До горичката.

Откъдето изскокнаха няколко грамадни лъва и гъвкави лъвици и набързо промениха ситуацията...

Сега битката се превърна в опит за оцеляване от страна на маймуните и пир на хищниците насреща им...

Зверовете ръмжаха, скачаха, хапеха, късаха... Колкото и да бяха едри, колкото и да бяха бързи, колкото и да плашеха едрите им жълти зъби... Маймуните постепенно намаляваха...

Последните няколко се опитаха да избягат в джунглата, но бяха застигнати по пътя и разкъсани до една...

Йоан гледаше със затаен дъх. И се молеше само да не го забележат окървавените до очите хищници...

Не го видяха...

Спряха до джунглата, повлякоха последната маймуна към горичката, а после се разпръснаха и започнаха бързия си обилен обяд...