azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
9.08.2009 г., 20:52 ч.

С вкус на масло и ягодово сладко... 

  Проза » Разкази
1267 0 37
5 мин за четене

Кравите, олекотени, преживяха в обора. И тази пролет внукът  на Динко помагаше  за избиването на пухкавото  масло. Дървените бутала за биене чукаха равномерно  по кечето със сметаната, под ръцете на дядо Динко.

Малкият Костадично  пусна на земята  ведрото с  млякото и посегна към тревата. С разперени крилца и отмаляла от взиране в небето главица, под зелената плетеница, се гушеше полугола лястовица. Необятността на синьото примамваше възторжено към полет, но крилата  не бяха преодолели гравитацията, въпреки освободеното съзнание.

Момчето вдигна птицата в шепи и бързешком се покатери  по високата ограда, деляща дворовете на братята Динко и Стоян. От съперничеството на двамата старци никнеха бурени, които като завеса заличаваха следите на общата им кръв, скриваха  светлината от очите им. Динко разбиваше бяло пухкаво, някак с облачна мекота масло, а от  Стояновия двор се носеше упойващ аромат на ягодово сладко. От години деляха хорското признание. За слава враждуваха. Никога никой от тях не бе опитвал маслото или сладкото на другия. В пазарен ден  сядаха един до друг, но стискаха между зъбите си  дори делничния поздрав.

Костадинчо, уморен от враждата на старците, сам неразбирайки делбата им, посегна към гнездото. И градежът от сламки и кал някак неутрално лежеше в  чупката, където се свързваха двете къщи. Малките лястовици  гледаха с тъжни очи на братското безразличие.

Докато Костадинчо поставяше птичето в гнездото, през лицето му като шамар го перна пискливия глас на Стоян. Старецът стоеше намръщен, скръстил  ръце върху бастуна. Костеливите му пръсти  потропваха равномерно по дървената дръжка.

- Ягодите си не давам. От цялата махала малки и големи заслаждам със сладкото, дето къкри ей в онзи казан. - провикна се Стоян. - Какво си кацнал там? Да не си птица? Изби ли маслото, че чуждото грабиш? Крадец си като дядо си. - изсумтя старикът.

- Дядо не е крадец. Учих  лястовицата да лети. Птиците не издребняват като старците. Намират пролука през шиповете и търсят простора.- смигна Костадинчо - Пък  и не се оплакват... Оплакваш ли се на враг, все едно мажеш хляба му с масло и вкусно ягодово сладко. Човешка е завистта... Заслаждаш живота на завистника.

Костадинчо слезе от оградата и припна да си бие маслото. Стоян остана загледан след момчето, разтърсен  от думите му.

А старците  продължаваха да спестяват златни монетки, мълчейки. Нали уж мълчанието бе злато. Костадинчо биеше маслото с болка в гърдите. Искаше му се да покаже птичетата на малката  Стоянова внучка – Светланка. Но с желязна ножица някой бе отрязал просторите от очите на Стоян и Динко. Живееха в битовото, без крила. Забраняваха на момиченцето  да ходи при оградата, за да не убоде ръцете си на шиповете. Тайничко  тя бръкваше  с пръстче в казана със сладкото  и тичаше при  оградата. Подаваше ръчички през шиповете, да вкуси и Костадинчо от ягодовата амброзия.

- Светланке, дядовците ни са изгубили лястовичата си душа. От гордост, маслото и сладкото заедно не вкусват. И все е горчив хляба. -каза Костадинчо.

Момичето само се усмихна, облизвайки сладкото от пръстите си.

- Светланке, простирай ръчички и когато те събарят. Все едно летиш, така никога няма да усетиш, че земята е студена. Нали имаш облаците да се загърнеш в тях, като с жилетка.

Светлана се ухили за пореден път  и хукна  към казана със сладкото. Препъна се   и падайки, изгори  дясната си ръчичка. Запищя, сякаш  някой и нейните крила опитваше да отнеме.

- Бате, могат ли лястовиците да  прережат с опашки шиповете, за да стане светло? - пискаше момичето.

Стоян се защура из двора, спомняйки, че майка им цереше с масло рани. Единствен брат му можеше сега да му даде за цяр, не за него, а за детето. Състрадателна душа носеше Динко. За дете мътна вода би преплувал. Стоян, свел очи, преглътнал гордостта си, викна плахо през оградата към къщата на Динко.

- Динко, брате, до кога  ще гоним печалба ? И слава, и чест увяхват като откъснати цветя. С увехнали венци камък ли ще кичим? И децата  рано с шипове бодем. Дай да споделим хляба и маслото поне на стари години. Венците пресъхват, кръвта ръцете свързва...

Динко се усмихна. Дълго бе чакал брат си да продума. Подаде ръка през  оградата и се усмихна. Прошка си дадоха старците. Ръчицата на Светланка, изцерена  от маслото, посягаше  към  голямата бяла чиния, от която мамеха филии  хляб с масло и сладко. Лястовичетата се усмихнаха на старците, които като деца се шегуваха весело. Говореха си, седейки един до друг, съзнали, че споделеният хляб е сладък. Оградата между къщите  я нямаше...

 

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ивон,благодаря, че пак ме посети!
  • Криси, Николай, трябва да има мъничко ягодово сладко,за да подсладим горчивите мигове...
  • След един такъв разказ,човек отново започва да вярва в хората около него,но за да може накрая всичко да завърши с усмивка,първо трябва да има болка - това е контрастът в живота,така както нямаше да да се радваме на изгрева,ако не бяхме видяли залеза тъжен.Поздрави,тази вечер ще заспя и ще се превърна в лястовица за да полетя високо над всички тези лоши човешки черти.
  • След тежките ти разкази, този ми дойде като мехлем за душата Брависимо, Везничке!!!
  • Ванилин,удоволствието е и мое,че намина...
  • Пиши, Петя! Приятно съм изненадан! Хубав ден и мъдра есен!
  • Цели 23...Боже, та ти дори не си разцъфтяла все още!!! Не спирай да пишеш, миличка!
  • Възможно е ...След 20 дена ставам на 23 г.
    И друг път съм споделяла,че на мен ми е по-лесно да мисля върху белия лист...
  • Възможно ли е да си толкова млада!?!
  • Юлия,като всеки човек търся себе си.Малко са нещата,които ме радват истински.Едно от тях е приятелската ръка,които вие ми подавате...С една добра дума,сякаш намирам сили,за да се вдигна,когато съм паднала...
  • Много мъдрост от толкова млад творец! Поздравления, Петя!
    Увлекателно пишеш. Чета те с интерес!
  • Мартина,благодаря!
  • Невероятна си!
  • TeMiDa и veesii70,благодаря ви!
  • Пишеш силно!!!
    Много ми хареса!!!
    Поздравления!!!
  • ,,Нямат лястовича душа...,,
    Ааа, какви са тия разкази, браов, браво!
  • Да,Вилдан,сладък е,защото никой не иска да бъде сам...
  • "...споделеният хляб е сладък"
    Поздравления, Петя!
  • Юлияна,Виктор,благодаря ви!
  • ...С голям интерес прочетох,на един дъх!Много мъдро,винаги са били актуални такива отношения, от началото на съществуването ни и ще продължат да бъдат!Поздравявам те!...
  • Ели,бих се радвала,ако наистина някой ставаше по-добър,ако променях някого за добро.Но и аз съм само човек,с недостатъци и все още уча,най-вече себе си опитвам да променя...
  • Винаги има толкова мъдрост в разказите ти! Надявам се с всеки прочит да съумявам да запазя част от нея за себе си! Благодаря ти! Поне за себе си мисля, че чрез твоите разкази ставаме малко по-добри!
  • Веска,човешкият егоизъм и завист са наранявали всички ни,те са втъкан в нас самите и са трудно излечими...Да разтварям крила ме научи човекът до мен...
    Трябва да се вслушваме в онея,които искат да ни научат на нещо,но не обиждайки ни,а показвайки ни кое е правилно и грешно...
  • Лачезар,зарадваме!
    Държа се за сега. Смазват ни по хиляда пъти на ден,някъде в себе си трябва да намираме излаз от дребнава еснафщина...
  • Е на това се казва разказ .
    Поздравления Петя
    Нямах търпение да излезне следващия ти разказ и етого на лице...все така и за напред."Дръж фронта"(както обича да казва дядо ми) :Р
  • Днес само вие,приятели ,ме усмихнате! Малко са радостите в живота ни...Една топла дума е като цяр за изранена душа!Благодаря,че ви има и ме четете!
  • Радвам се да прочета нов интересен и хубав разказ от теб! Да не те напуска никога вдъхновението! Поздрави, Петя!
  • Петя, не само споделеният хляб е сладък, ако знаеш само колко е сладък споделеният разказ... ще разбереш колко много красота ми дари днес. Сърдечни поздрави и благодарности!С обич-Светлана
  • Прекрасни разкази пишеш!!! Поздрави
  • Ами никога не е късно за едно отрезвяване...
  • Eх, горките старци... Добре, че им е дошъл акълът! Ето как една нищо и никаква птичка може да разруши стара вражда.
    /между другото и аз скоро имах подобна случка с лястовичка/
  • Благодаря,Маги!
  • чудесно послание си кодирала в този текст, мила Петя.
    прекрасно написано, възхищавам ти се!
  • Веси,разказът се роди,когато един усмихнат,винаги широко отворен към живота човек,ми каза да не се предавам,да не се оплаквам...
    Селвихан,благодаря!Радвам се,че си тук!
  • здравей, прочетох почти всичките ти произведения, много ми харесват, разказваш много умело и увлекателно.С нетърпение очаквам следващото ти произведение.
  • Ха, това е вечер на изненадите и то приятни! Поздрави, Петя, реализира идеята за сдобряването на двама старци, която аз опропастих в "Призрачно село". Твоите го направиха по най-красивия начин - с децата. Ставаш все по-добър разказвач, а си мислех, че няма повече накъде.
Предложения
: ??:??