Кравите, олекотени, преживяха в обора. И тази пролет внукът на Динко помагаше за избиването на пухкавото масло. Дървените бутала за биене чукаха равномерно по кечето със сметаната, под ръцете на дядо Динко.
Малкият Костадично пусна на земята ведрото с млякото и посегна към тревата. С разперени крилца и отмаляла от взиране в небето главица, под зелената плетеница, се гушеше полугола лястовица. Необятността на синьото примамваше възторжено към полет, но крилата не бяха преодолели гравитацията, въпреки освободеното съзнание.
Момчето вдигна птицата в шепи и бързешком се покатери по високата ограда, деляща дворовете на братята Динко и Стоян. От съперничеството на двамата старци никнеха бурени, които като завеса заличаваха следите на общата им кръв, скриваха светлината от очите им. Динко разбиваше бяло пухкаво, някак с облачна мекота масло, а от Стояновия двор се носеше упойващ аромат на ягодово сладко. От години деляха хорското признание. За слава враждуваха. Никога никой от тях не бе опитвал маслото или сладкото на другия. В пазарен ден сядаха един до друг, но стискаха между зъбите си дори делничния поздрав.
Костадинчо, уморен от враждата на старците, сам неразбирайки делбата им, посегна към гнездото. И градежът от сламки и кал някак неутрално лежеше в чупката, където се свързваха двете къщи. Малките лястовици гледаха с тъжни очи на братското безразличие.
Докато Костадинчо поставяше птичето в гнездото, през лицето му като шамар го перна пискливия глас на Стоян. Старецът стоеше намръщен, скръстил ръце върху бастуна. Костеливите му пръсти потропваха равномерно по дървената дръжка.
- Ягодите си не давам. От цялата махала малки и големи заслаждам със сладкото, дето къкри ей в онзи казан. - провикна се Стоян. - Какво си кацнал там? Да не си птица? Изби ли маслото, че чуждото грабиш? Крадец си като дядо си. - изсумтя старикът.
- Дядо не е крадец. Учих лястовицата да лети. Птиците не издребняват като старците. Намират пролука през шиповете и търсят простора.- смигна Костадинчо - Пък и не се оплакват... Оплакваш ли се на враг, все едно мажеш хляба му с масло и вкусно ягодово сладко. Човешка е завистта... Заслаждаш живота на завистника.
Костадинчо слезе от оградата и припна да си бие маслото. Стоян остана загледан след момчето, разтърсен от думите му.
А старците продължаваха да спестяват златни монетки, мълчейки. Нали уж мълчанието бе злато. Костадинчо биеше маслото с болка в гърдите. Искаше му се да покаже птичетата на малката Стоянова внучка – Светланка. Но с желязна ножица някой бе отрязал просторите от очите на Стоян и Динко. Живееха в битовото, без крила. Забраняваха на момиченцето да ходи при оградата, за да не убоде ръцете си на шиповете. Тайничко тя бръкваше с пръстче в казана със сладкото и тичаше при оградата. Подаваше ръчички през шиповете, да вкуси и Костадинчо от ягодовата амброзия.
- Светланке, дядовците ни са изгубили лястовичата си душа. От гордост, маслото и сладкото заедно не вкусват. И все е горчив хляба. -каза Костадинчо.
Момичето само се усмихна, облизвайки сладкото от пръстите си.
- Светланке, простирай ръчички и когато те събарят. Все едно летиш, така никога няма да усетиш, че земята е студена. Нали имаш облаците да се загърнеш в тях, като с жилетка.
Светлана се ухили за пореден път и хукна към казана със сладкото. Препъна се и падайки, изгори дясната си ръчичка. Запищя, сякаш някой и нейните крила опитваше да отнеме.
- Бате, могат ли лястовиците да прережат с опашки шиповете, за да стане светло? - пискаше момичето.
Стоян се защура из двора, спомняйки, че майка им цереше с масло рани. Единствен брат му можеше сега да му даде за цяр, не за него, а за детето. Състрадателна душа носеше Динко. За дете мътна вода би преплувал. Стоян, свел очи, преглътнал гордостта си, викна плахо през оградата към къщата на Динко.
- Динко, брате, до кога ще гоним печалба ? И слава, и чест увяхват като откъснати цветя. С увехнали венци камък ли ще кичим? И децата рано с шипове бодем. Дай да споделим хляба и маслото поне на стари години. Венците пресъхват, кръвта ръцете свързва...
Динко се усмихна. Дълго бе чакал брат си да продума. Подаде ръка през оградата и се усмихна. Прошка си дадоха старците. Ръчицата на Светланка, изцерена от маслото, посягаше към голямата бяла чиния, от която мамеха филии хляб с масло и сладко. Лястовичетата се усмихнаха на старците, които като деца се шегуваха весело. Говореха си, седейки един до друг, съзнали, че споделеният хляб е сладък. Оградата между къщите я нямаше...
© Петя Стефанова Всички права запазени