Някога, сред хълмовете на средновековна Германия, се издигал прекрасният замък Вайнсберг. Жителите на замъка си живели средновековния живот по най-добрия начин - окачвали гоблени, ядели хляб, твърд като броня и вероятно спорели чия коза на кого принадлежи. Докато не ги сполетяло бедствие: появила се армия.

  Не просто армия, ще знаете. Това била армията на крал Конрад III, дружина от калени в битки войници, обсадни инженери и един човек, който винаги питал: „Стигнахме ли вече?“. Конрад бил решил, че замъкът трябва да бъде негов. Хората от Вайнсберг на свой ред решили: "Тц."

  Конрад обсадил Вайнсберг с увереността на някой, който се е упражнявал върху пясъчни замъци. Дните се превърнали в седмици, а моралът сред защитниците на крепостта взел да поспада. Те вече били склонни да погледнат творчески на подходящите за супа съставки, а споровете за козите ескалирали до схватки с требюшети.

  Междувременно Конрад и хората му също ставали капризни. В края на краищата това не се оказала бърза работа и техният бард вече се изчерпвал откъм песни. (Нямало много рими за "Вайнсберг", както се оказало.) Най-накрая на Конрад му светнала лампичката. Той изпратил пратеник до замъка с ултиматум: Предайте се или бъдете унищожени! 

  Жителите на града се събрали в голямата зала на замъка, за да обсъдят ситуацията.

  - Какво изобщо означава „унищожени“? - попитал един нервен пекар. - Като… изтребени? Или съсипани като „ние ще ви вземем козите"?

  - Стегнете се! - извикал капитанът на стражата. 

  След разгорещен дебат те се съгласили да се предадат.

  Но точно, когато се канели да развеят бялото знаме, лейди Мина, съпругата на един от рицарите на замъка, извикала:

  - Чакайте! Предлагам да се споразумеем с тях.

 Вайнсбергците изпратили условията си на крал Конрад: На жените от Вайнсберг да бъде позволено да напуснат замъка с всичко, което могат да носят. Конрад почесал брадата си и се засмял.

  - Какво биха могли да носят? Сандък с бижута? Може би гъска?

  И се съгласил.

  На следващата сутрин портите на замъка се отворили със скърцане и жените от Вайнсберг излезли с маршова стъпка. Но вместо чували с жито или прашни мебели, всяка една от тях носела... мъж. Съпрузи, братя, чичовци - всеки преметнат върху гърба на жена като голям чувал с картофи.

  Конрад направо се облещил, аха-аха да му падне ченето. Неговите рицари зашушукали помежду си. 

  - Това по правилата ли е? - попитал единият.

  - Ами, отговаря на условията. - вдигнал рамене друг. - Не можем да ги спрем.

  Един от носените мъже махнал смутено.

  - Ъъъ… добро утро, Ваше Величество!

  Конрад не можал да не се разсмее.

  - Добре изиграно. - казал той и погладил брадата си.

Той удържал на думата си, пуснал жените (и техния човешки товар) и дори пощадил замъка от чисто възхищение към тяхната хитрост.

Мъжете от Вайнсберг, сега напълно унизени, се върнали, за да изградят отново живота си. Те работили двойно повече, за да гарантират, че никога повече няма да им се наложи да бъдат изнасяни от родната крепост.

  Междувременно лейди Мина се превърнала в легенда, въпреки че често се шегувала: "Ако знаех колко тежки сте всички, щях да поискам колички.“

  Колкото до крал Конрад, той продължил да разказва историята на всеки празник, на който присъствал.

  - И тогава, - смеел се той. - жените изнесоха мъжете! Абсолютно брилянтно. Подай бирата!

И така, обсадата на Вайнсберг станала известна не с насилието или разрушенията си, а като моментът, когато група умни жени преобърнали правилата на войната.