( Пътуването ми до Сикинос)
Пътувахме на сляпо към едно бъдеще, което в надеждите ни бе по добро. Следвах сърцето си и не изпитвах страх от нищо. Даже да останех по някакъв начин разочарована, щях да го преглътна. Винаги съм казвала, че трябва да съм силна и да се боря с всички трудности, които ми се изпречват на пътя.
Корабът се полюшваше върху морските вълни на Бяло море, а аз бавно и славно изпадах в паника от липсата на сушата. Съпругът ми държеше ръката ми успокоително и на всяка секунда повтаряше:
,,Още мъничко, мила, още малко! Ще видиш, не остана.’’
Гледахме как се изнизваха остров след остров, а нашият все не идваше. Работата ни беше сезонна и в мислите ми се въртеше:
,,Само няколко месеца и после сме си у дома.’’
Оказа се, че на остров Сикинос аз пораснах. Нито от тежката и уморителна работа, нито от това, че бях далече от дома.
Беше като приказка това местенце. Вълшебно! Близо десет километра земя, но каква... Имаше балкан, който се състоеше от две еднакви части, в средата п ...