Познавах Дарина от поне двадесет години. Само дето тогава тя не бе най-популярната поп звезда на Балканите, а малката сестричка на най-добрия ми приятел Кало. Първото нещо, с което винаги съм я свързвал, е, че в онези далечни, приказни, чисти, детски дни, мъничкото червенокосо момиченце, с розови бузки и изцапано личице се обръщаше към мен с думичката „батко”. Нещо, което сладкото ù гласче никога не бе употребило по адрес на кръвния ù роднина и човека, с когото изкарвах по-голямата част от дните си, Калоян Стоянов.
Прекрасни години, носещи спомена на лято, игри и усещането, че красивата реалност предстои някъде там – в слънчевото бъдеще. Така, в очакване, времето взе, че отмина неусетно и както популярният, заради непринудената си носталгичност, израз твърди, животът ни разпиля в различни посоки. Сега обаче същият този живот бе на път да ни срещне за кратко, по начин, различен от този, който сме очаквали.
Беше събота вечер, единадесет и половина, а аз се намирах от външната страна на г ...