Това е историята на Мадлен Стоянкина. История или биография, решете сами .Момичето бе на девет години, баба и дядо и я водеха в едно отдалечено село, там навремето те , живели.

Но заради язовир ги изселили и те, по -точно дядо ми решил ,че ще се заселят в Пловдив.

За времето си живели долу, без технологии, както е сега, имали овце и кози, грижели се да потомството.

Дядо и е бил много предприемчив, без образование, защото като дете имал глаукома .Жена му, т.е баба ми, била добра домакиня и обичала съпруга си.

Възхищавам се на дядо, въпреки неволите предпочел да се засели в град, а не в село, мислел е прагматично.

Имаше хубави черти и сини очи. Като малка мечтаех да имам неговите очи .Уви!

Той бе твърд като характер, но и жалеше справедливо близките, имаше милост към хората.

Аз бях прекалено малка, за да разбера навиците и привичките му.

Имам по-голям брат, той е малко е наследил качествата на дядо ми.

Аз израснах като егоцетрична, мързелива, лигава девойка. Винаги са ме щадели .Може би затова не излезе почти нищо от мен.

Пишех мислите си в дневници, обикновено, когато майка ми бе на работа, аз стоях с моята баба.

Имахме много котки, но и любима ,на която все и се случваше нещо, и не оцеляваше.

Бях слаба, с кестеняви коси, непривлекателна за момчетата, свита и мълчалива.

Майка ми беше учителка, владееше децата, но се успяваше да се справи с мен.

Аз бях затворена и единствено дневниците ми показваха мислите.

Баба и дядо гледаха животни. Добри, естествени.

Но се поминаха.

Имах по-голям брат , в казармата.

Дразнех го, докато беше до е мен, отдаваше му се да рисува и го молех да ми нарисува една картина, гола жена, уж балерина.

Имаше много приятели. Мен ме смяташе за изкуствено посадено дърво.

И в казармата , аз бях като единствено дете, като дърво извисено, ала самотно , всичките грижи бяха към мен.

Така се и научих да бъда центъра на света.

Обгрижваха ме, обичаха най-вече мен, брат ми отиде студент в София.

Бях деликатна, обвързана с дома. Приема ме да уча Славянка филология.

Но бях свързана с близките си и постоянно плачех.

На майка ми и дойде прекалено и един ден ми заяви, „Или учиш, или си идваш в Пловдив!“

Аз пак заплаках.

Толкова безсмислено.

Лигава история.

Брат ми се справяше с живота, с един приятел, продаваха дрехи и някак се издържаше.

Аз пак бях единствената Пепеляшка, с изкривено мислене.

И пишех в дневниците си и се оплаквах от съдбата.

Все още деликатна, ме запознаха с мъж около 40-те години, който си търсеше жена .Аз бях на 22 години, все още не усетила интимността.

Той ми правеше комплименти, вземаше ме от квартирата , а после-ме молеше за интимност.

Бях непоколебима.

Не давах да ме мамят, но толкова самотна се чувствах.

В един град, където родителите ми поставяха условия, а наскоро загубих баба ми.

Една приятелка от Варна ми бе на гости, баба боледуваше, но нещата не бяха толкова сериозни.

И през нощта бях неспокойна, чувах суматоха, говорене, врати.

Баба ме издъхнала в съня си.

Бе на възраст 83 години, ала много я обичах.

Тя бе споделила ,че на времето щяла да има и трето дете, но то починало малко след раждането.

Тя ми бе довереница, изповед, обич.

Изпратихме я, както подобава.

Дядо остана сам на 85 години .Често желаеше да ходя при него, на долния етаж. Но аз бях все още ученичка, не разбирах смисъла.

Имах приятелки, които след време ме предадоха.

Дядо почина две години по-късно, имаше болно сърце и диабет.

Плачех и се молих.

Но си останах своенравна и егоцетрична

Сега ,когато мама е много болна, аз си давам сметка колко проблеми съм създала.

Винаги бях различна.

Дори в Любовта.

Изгубих девствеността си на 23 години с приятел, с когото после се разделихме.

Срещнах чудесен партньор, с него след 5 години се роди дъщеря ми.

Баби дядо ги няма.

Мама- почина.

С баща си живеем заедно.

Животът има ли правила?

Единственото ,което ни свързва са чувствата.

Имаме ги, за да докажем на един въображаем Бог, ще сме живи.

Все още.

Ала докога, Боже?

Дали те има или душевност, те

викат ли ме постоянно?

…Нека листата проговорят.

Есента е тук и изпраща лятото.

Ще дойде зимата и може би тогава ще разбера лъжата между истината и страха!

Единствено любовта е моят храм. Засега.

Аз съм жена без душа.

Душата ми изкупва греховете!

Обична -към нея имам дълг от грехове!

Простете!