… Тъмнина  обгръщаше стаята, празна и самотна, сякаш в нея никога не бе имало живот, сякаш бе създадена да бъде самотна. Вратата се отвори с леко скърцане, идващо от остарелите панти, някои влезе толкова тихо, че, ако не беше сигналът на остарялата врата, нямаше и да се разбере за присъствието на създанието. Мракът се разсея и отчетливо се видя лице - лице на момиче, тъжно момиче. Изражението й издаваше, че страда, бори се и не се предава, но все пак мъката я убива малко по малко. Тя самата, непознатата, беше като видение, беше неземно красива - като ангел. Тъмните й очи блестяха сякаш бяха диаманти, кадифената й коса закриваше една част от лицето й и стигаше малко над раменете. Ангелът закрачи с малки тихи стъпки. Прекоси стаята и спря до единия ъгъл на стаята, на това място стената бе напукана и тя прокара пръсти по очертанията им. Обърна се и седна на земята точно на това място, зарови лице между коленете си, които обгърна с ръце. Чух я да шепне нещо, но не разбрах какво говореше прекалено тихо, а стъклото бе прекалено дебело. Гласът, макар и да не разбирах какво казва, беше мек и нежен. Колкото и да е странно, напомни ми за пролетна утрин, изпълнена със сладкия аромат на разцъфналите цветя. Когато отдели глава от коленете си, утрото се смрачи, цветята увехнаха и сладкият мирис се превърна в горчивина. Отново зърнах лицето й - изпълнено с повече болка от преди, една кристална сълза се търкулна по бузата й и падна в ръцете й. Исках да й помогна, но не можех - страхувах се, че ще избяга от мен (все пак дори не я познавах). Момичето отново заговори, но този пък по-силно, чувах отчетливо всяка дума и ме болеше дори само от начина, по който говореше.

Непознатата се чувстваше сама, съвсем сама - сякаш никой не я разбираше, нямаше на чие рамо да поплаче, нямаше кой да я утеши - не защото я отхвърляха, не защото нямаше на кого да сподели, а защото се страхуваше, бе изплашена, не искаше да споделя, мразеше да споделя... Искаше винаги да се справя сама с всичко, но й бе трудно и все пак се бореше със зъби и нокти. Момичето бе силно и смело, но не вярваше в това, не вярваше в себе си. Сълзите капеха по дланите една след друга, но, изведнъж, мъката са изпари  - момичето надяна маска на самообладание, изправи се, вдигна високо глава и закрачи, но не с онези малки тихи стъпки, а с бързи оживени крачки, изтри и последните сълзи и излезе от стаята, тръшкайки вратата зад себе си. Остарялото дърво сякаш изпищя в ушите ми от болката, причинена  от удара на момичето.

   Останах във все същата поза, но не можах да извадя от съзнанието си създанието, толкова самотно. Тя бе силна, криеше проблемите си не искаше да показва на хората слабото си лице, криеше го, искаше да я познават като смелата и независимата. Мъката я убиваше и пулсираше във нея със силата на рана, но тя бе непоклатима - като дърво противопоставящо се на бурята, впила нокти в раната й показваше, че не е толкова болезнена…