Бялата чапла крачеше важно край езерото и хвърляше от време на време любопитни погледи към старата порутена къща, около която не се виждаше жива душа Керемидите бяха вече изпочупени, гредите изгнили, а дворът буренясал и сякаш на птицата ѝ стана тъжно. Беше като стопанката самотна. Тази година нейната половинка не успя да стигне мястото, където всеки път гнездяха. Тръгнаха в лошо време, измръзнаха по пътя, изостанаха от ятото и за беда някакъв бракониер ги помисли за диви патици и простреля мъжкаря някъде съвсем наблизо. Така красивата птица не създаде семейство, не излюпи малки с никой друг и колкото да искаше, просто не можа – обичаше прекалено много другарчето си... Децата на старата жена пък бяха пръснати по чужбина и рядко се връщаха тук.
Бялата чапла разпери крила и кацна в двора. Беше тъжно тук и дори красивата ѝ осанка, дългата изящна шия и тънките крака не можеха да внесат нещо весело. Въпреки това се разходи като пристъпяше важно, важно, а след това застина в очакване на няко ...