14.01.2016 г., 23:42 ч.  

Самотният невинаги е свободен 

  Проза » Писма
857 0 2
3 мин за четене

   Вън вали. Ти си на балкона и изкусно дърпаш от цигарата, макар че не си подвластен на този порок. За бога, ти нямаш никакви пороци! Колко прозаична картина, нали?!

  Знаеш ли, малко ми е измамна тази твоя съвършенност. Не пиеш, по жени не ходиш, не...секунда, защо посегна към цигарата?!

    Виж, скъпи, не ми трябва степен по психология, за да разбера, че явно с години си се учил да не показваш наяве онова, което обримчва сърцето ти и не дава покой на душата ти. Кога за последно успя да се потулиш всред хорската глъч и да останеш насаме с мислите си? Кога за последно и пред кого свали тази маска на небрежна сдържаност и мъжка апатичност, която сякаш казва "Моят свят е перфектен, но е само мой. Вън натрапниците!"? Да, така изглежда отстрани.

    Житейският ми опит на база възраст е по-скромен от твоя, но все пак не съм пришълец в този свят. Повярвай ми, така е... Защо се боиш да бъдеш себе си и да бъдеш свободен? Но не, аз нямам степен по психология (макар че, признавам, бих записала) затова спирам с неудобните въпроси.

    Да бъда ли честна? Отне ми време да го осъзная. Мислите ми се лутаха в сложен лабиринт, в който логиката ме водеше към един изход, а интуицията ми- към друг. Нямам навика да анализирам всяко човешко същество, с което установя контакт, но, бога ми, заинтригува ме тази идилия, която цари около теб, сякаш герои от поема на Гьоте.

    Отново светва пламъчето на цигарата. Заедно с дима вдишваш и студения, но свеж нощен въздух. Чувстваш се странно виновно, че правиш това без любимия ти човек да знае, сякаш се страхуваш дори пред нея да се покажеш в тази светлина. Е, пак това пусто сърце те доведе до тази мисъл. Няма, няма, спри вече!

    Не искам да съм лош пророк, но моята баба веднъж ми каза, когато бях доста по- малка: "Тези, които на улицата и пред хората демонстрират голяма любов, вкъщи вдигат още по-голяма пушилка!" Аз се уверих, че е истина, а ти го разбирай както искаш.

   Не съм ти нравоучител, може би исках да ти помогна и измъкна оттам, но ти не пожела. Навярно си забравил какво е да си свободен, а може би не си и знаел. 

    Някои извика името ти.

   Откраднатият миг на размисъл свърши. Време е да се върнеш и да бъдеш такъв, какъвто всички очакват и искат да си. Скрий самотника надълбоко в душата си така, както само ти умееш. Върни се и раздавай любов, целувки и прегръдки. Продължи тази идилия.

   Влезе в стаята, където атмосферата беше натрапчиво топла и позната. За миг навлезе струя освежаващ, но леден въздух. Вратата се затвори с трясък.

 

Посветено на живеещите в "златна клетка". Животът е един и ако той е самолет, то ние сме пилотите. Бъдете свободни!

© Марина Минчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Клара! Поздрави и от мен! Да, за добро или лошо го познавам. Вярвам, че няма случайни срещи и всеки, когото срещаме, по някаква причина изиграва своята "роля" - прави ни щастливи, нещастни, по- мъдри или просто ни дава някакъв житейски урок. И според мен сами трябва да управляваме живота си, защото този "по задължение" не е живот. : ) И никога не е късно да "хванем кормилото'', разбира се, но и за това се иска смелост. Вдъхновени дни желая!
  • Познаваш го, момчето или ми се струва само? Много си права, сами управляваме живота си. Някои се страхуват да хванат кормилото, обаче... Хареса ми! Поздрави!
Предложения
: ??:??