Ръцете й бяха толкова студени,но тя не искаше да се прибере.
Цялото и тяло трепереше от студ,но сърцето и все още тлееше.
Изгаряше го една неизживяна,несподелена и невъзможна любов.
Там някъде навън в мрака и студенината се беше потопила
в спомени.
Нощта се спускаше прекалено бързо.
Момичето имаше още около два часа преди да се прибере.
И тя не ги използваше,за да отиде на кафе,както правеха повечето
й приятели,а ги използваше,за да мисли за нейното момче.
Всички и бяха обърнали гръб,смятаха я за осубнячка,а
тя беше толкова мило и чувствително момиче.
Грешките й бяха че вечно се самосъжaляваше,казваше
си: "Аз съм виновна за всичко!".
Винаги мислише за нещата от лошата им страна,в смисъл
че ако и престои някаква задача,тя си казваше: "Не,не няма да успея.";
"Като се знам колко съм зле." Беше песимиска.
Но тя имаше две приятелки,които я обичаха искренно
и не ги интересуваше,че е малко странна,не им пукаше за мнението на другите.
Но на Илена и пукаше какво мислят другите за нея,
тя вечно страдаше заради думите на "приятелите" й.
Те й говориха зад гърба и разправяха гадни лъжи за нея.
И тя страдаше повече и все повече.
Два пъти беше направила опит за самоубийство,беше и писнало
от гадния живот,от "приятелите",от ЛЮБОВТА.
Толкова пъти й бяха разбивали сърцето,че вече им изгуби бройката.
Но тя не беше грозна,не за това я отхвърляха,а защото се попадаше на
неподходящи момчета.
Някой бяха кухи,други срамежливи,трети простаци...
За нея нямаше любов,нямаше приятели,нямаше живот.
Мислеше си че най-сетне е намерила истинската любов,
но и той се оказа като всички останали преди него.
Но тя въпреки всичко все още го обичаше,все още сърцето й трепваше
щом го погледне.
Но какво от това?Като той се прави на интересен и не вижда какво изпуска.
Никой не можеше да разбере и да надникне в чувствата на Илена,
тя криеше всичко в себе си,и преглътваше отново и отново горчивината.
Докато един ден трябваше да сложи край,да каже "Стига!".
Рано сутринта тя се събиди,както обикновенно към 9:00
беше събота и не се налагаше да става рано за училище.
Седна на масата и написа две прощални писма адресирани до двете момичета,
които макар и за малко винаги я развеселяваха.
Това бяха най-добрите й приятелки Елена и Ирина.
Мина през домовете,където живееха и пусна писмата в пощенската кутия.
Запъти се към центъра на Горна Оряховица.
Там имаше една огромна недовършена сграда още от времето
на комонизма,наричаха я ДНА,което в превод значеше "Дом на народната
армия.".Но всички които я посещаваха я бяха прекристили на "Държавна
наркомана агенция",предполагам всеки би се досетил защо я наричат така.
Илена стигна до нея,влезе вътре и се къчи по стапалата до последния етаж.
Промуши се през няколко дупки и се качи на един от покривите.
Погледът и замръзна там беше момчето,заради което страдаше толкова много.
Това беше Димитър.
Той стоеше там осъмотен и сякаш размишляваше много задълбочено.
Илена го подмина без да му каже дори и "здравей".
Но той си извъртя главата,видя я и я заговори.
-Хей Иле едно здрасти няма!К'во праиш тука сама?
Тя се обърна,погледна го и дълго време не му отговори.
Гледаше го право в очите,в тези очи които я нараниха дълбоко.
-Ам здравей.-глъсът й се снижи-Ам реших да направя нещо,което отдавна
исках да направя.
-И какво е т'ва толкова потайно нещо?-попита я със зачуден поглед.
-Не мисля че те интересанти!Защо да ти казвам?
Митко я погледна въпросително и се почувства сякаш обиден.
 Тя се обърна и направи още 2-3 крачки напред.
Стигна до парапета на покрива и се къчи на него.
-К'во ша праиш?Ша се самоубиваш ли?Хахахаха.
Митко каза тези думи на шега,но дори не подозораше,че точно това ще направи.
-Хмм позна!-спокойно отговори Илена
-Какавоооо?Ти добре ли си?Слизай от там бързо!-глъсът му вече не беше шегувит
-Точно за това ще скоча,защото всички ме мислите за побъркана!Особено ти!
Тя вече не говорише спокойно,а крещеше.
-Никога не съм казвал че си луда!
-Само си ги мислеше,нали?!
Димитър беше стаписан.Той не беше казвал такова нещо,но може би си
го е помислял не един или два пъти.Замълча и не отговори на въпроса й.
-Сбогом,Митко!Сбогом и знай че те обичам!-сълзите прокапаха от лицето й
-Не недей не скачай!И аз те обичам,но по свой начин.
-И к'ъв е тоя начин?Не ти искам братската обич!Искам теб!
-Знаеш,че никога няма да можем да бъдем заедно,но това не е повод
за самоубииство!Трябва да живееш!
-Не ми се живее.Омръзна ми от омразата и пренебрежителния поглед на всички!
Ще скоча независимо дали искаш или не!
-Не!Недей!Моля те не скачай!
-Прекалено късно е.
И тя се понеси надолу към безкрайността.Най-сетне беше свободна и никой,
никога нямаше да я нарани повече.
-И-л-е!
Той изтича до парапета и се надвеси.И я видя тя беше паднала
по гръб...и не мърдаше.Беше мъртва.
Той седна на парапета и пророни няколко сълзи.За пръв път някой плачеше
за нея,и то искрено.
-Съжалявам Иле.Съжалявам за всички,което ти сторих!Дано да ми простиш,
и дано да си на някои красиво място,красиво като теб.И чакай ме там,
защото знам,че ще се срещнем отново.
И той наведе глава...