Глава 13

- Рон, спри! - казах му. - Трябва да спрем и да си починем. Шофирате вече от шест часа, а и силите ми започват да надделяват. Ще продължим на сутринта.
Бяхме тръгнали да търсим Мия, или да бягаме от вещерите. Не съм сигурна, но бяхме тръгнали някъде. Особено сега, когато Пийт не беше добре, би било чудесно да намерим Мия. Може би тя ще знае как да му помогне. Тя също е ангел. Бях притеснена. Бях загрижена за Пийт, за приятелите ми и за Джош. Никога не съм планирала да се влюбя в ангел и да въвлека любимите си хора в опасно приключение, за да спасим най-добрата му приятелката.
Когато бяхме малки, често ни питаха какви искаме да станем в бъдеще. На мен винаги ми беше трудно да отговоря. Смятах, че съдбата сама ще определи нещо за мен, но изобщо не подозирах, че ще е нещо свръхестествено.
Когато спряхме колата и слязохме за почивка Рон ми подаде някакви листи.
- Какво е това?
- Целите 100 страници на ценният ти дневник. – усмихна се.
- Рон! От колко време е това в теб? Защо не ми го даде по-рано.
- Защото знам, че веднага ще започнеш да го четеш. Не си даваш почивка Аби. Знам, че е важно за теб, но ти също си важна и ме е грижа за теб. Почини си малко. Сутринта ще ги прочетеш.
Естествено грабнах листите и веднага започнах да чета. Не можеше да си пилея времето с почиване. Ядосах се на Рон. Всеки миг беше от значение. Той не разбира колко е важно това за мен. Той не е така привързан към Пийт и моя свят. Колкото и жалко да беше това. Мислех, че това ще ни сближи всичките повече, но усещах, че Рон все още не приемаше тази вещерска част от мен, колкото и да казваше, че е свикнал. Натъжаваше ме. Не исках най-добрия ми приятел да го е страх от мен. Исках всичко да е както преди.
- Абриел! Трябва да поговорим. – провикна се зад мен Джош.
- Какво става? – отидох при него и той ме придърпа настрани от Рон и Кат.
- Ако продължим нататък, ще ни спипат вещерите. – Брат ми размахваше ръце.
- Да се върнем?
- Навсякъде са! Не можем. В задънена улица сме.
Определено беше притеснен. Не искаше да пострадаме, както и аз. Ако Пийт беше в съзнание.
- Какво ще правим, Джош? – изкрещях.
Рон и Кат ни погледнаха раздразнено. Явно не им хареса, че ги делим от нас.
- Ще се бием? – предложи Джош. – Ти си опитна! Пийт ми разказа как си наритала ангелски задник.
- Те също имат сили, глупчо! А и са по-силни от нас. И кой знае колко вещера и вещици ще има.
- Ами ако са се обединили с ангелите.
- Кои ангели? – погледнах го озадачено.
- Които са отвлекли Мия. – потупа ме по челото.
- Лоша комбинация. Не сме подготвени. – погледнах към Рон и Кат. – Какво ще правим с тях? Не можех да ги натресем в центъра на събитието. Ще загубят живота си на секундата.
- Ще измисля какво да направя. – Той погледна към медальона ми. – Дай го!
- Защо? Не.
- Искаш ли поне единият да остане жив? Ще направя магия за защитно поле. Никой няма да може да нарани човека, който носи медальона.
Смънках набързо медальона и го подадох внимателно на Джош. Той го сложи в шепите си и после ги събра. Мъмреше нещо на латински и ме погледна.
- Още малко остава. Няма да мога сам. Добави малко от твоята магия. Ти си по-силна.
Покрих ръцете му с моите. Обземе нервна вълна смесена с много енергия, която още повече ме изнервяше. Изпращах енергийни вълни към Джош и към пентаграмата. Не трябваше да призовавам другата ми страна, но тя си проправяше път в мен. Стиснах още по-силно ръцете на Джош. Чу се изпукване на кокалчета. Въпреки болката, която причинявах на голямото ми братче, той усърдно продължаваше да прави магията. Започна да се стича кръв от медальона. Явно силата ми е била непоносима на него.
- Аби, спри! Готово е!
Бях затаила дъх.
- Не е! Трябва да защитя поне единия. – казах му.
- Но ти го унищожаваш! – Джош ме бутна.
Не знам от какво бях направила. Медальонът се беше прегънал на две и от него още капеше кръв. Джош се държеше за ръката. Погледнах го и посочих към ръката му.
- Спокойно. Няма нищо счупено... Все още. – засмя се.
Обърнах се ухилена към приятелите ми, но те се бяха изпокрили в колите.

Глава 14

Нищо. В дневника нямаше нищо, което можеше да ми бъде от полза. Почти всичко бяха описания на живота на ангела, който е писал този дневник. Имаше любовни поеми и цитати.
Джош и Кат спяха дълбоко в тяхната кола. Тя се беше разположила на задната седалка като принцеска, а Джош беше дръпнал назад предната седалка и се беше свил. Рон също беше заспал, след като го игнорирах напълно и грабнах дневника. А Пийт... той все още беше в безсъзнание. Избягвам да го погледна, за да не изпадам в тъга. Бях седнала под уличната лампа и четях листите, все едно ще има пълно описание какво трябва да направя, за да спася Пийт. Не знам какво точно очаквах да намеря. Бях много изморена, но нямаше да спра да търся отговори. Точно по средата на листите имаше една рисунка, направена на различен по цвят лист. Не знам как не я бях забелязала преди. Различаваше се от другите. На рисунката имаше два ангела разделени от един човек. Отдолу имаше описание. Пишеше, че два ангела могат да се свържат един с друг и да разговарят с помощта на вещер.
- Това е невероятно! – изпищях.
Точно това ми трябваше. Благодаря ти старче. Джош се беше събудил от писъка ми и ме гледаше въпросително.
- Трябва да събудиш Пийт. – дърпах за блузата сънения Джош.
- Какво? Как?
- С магия? Когато последно проверих май беше вещер? - засмях се.
- Правил съм го само веднъж, но Пийт има много дълбоки рани, Аби. По-добре да си остане така. За какво ти е да го събуждаш?
- Ще ти обясня по-късно, сега ми помогни!
Джош излезе от колата и се запъти към тази на Рон. Отвори задната седалка, където беше Пийт. Аз събудих Рон и го помолих да излезе от колата. Останахме само тримата. Джош, Пийт и аз. Заключих вратите. Джош хвана ръката ми, за да черпи от малкото сили, които ми бяха останали, след като ги използвах за медальона.
Той започна да шепне нещо. Аз все още не го разпознавах, въпреки че правех заклинания. Бях наизустила няколко неща, но така и не научих значението им. „Pete opus est ad opponere nobis.” Джош ме накара да го повтарям заедно с него. Не си направи труда да ми обясни какво значи. Тялото на Пийт се гърчеше и той издаваше силни стенения от болка.
- Аби, всеки момент ще го събудя, но няма да издържи дълго. Приготви се с това, което си намислила.
Аз извадих рисунката и започнах да чета заклинанието, което беше написано. Пийт отвори очи и се изправи в седнало положение. Джош го крепеше, за да не припадне отново. Стараех се да произнасям всяка дума правилно. Пийт спря да крещи и отвори още повече очи, все едно вижда призрак и до известна степен предполагам беше така. Явно успя да се свърже с Мия. Той не говореше, само стоеше като вкаменен със ясно отворени очи и тялото му трепереше, както когато ти е много студено, само че на него не му беше.
- На километър 470 посока югозапад от Тенеси. – Прошепна той и очите му отново се затвориха. Беше в ужасно състояние.
- Тръгвай - извиках на Джош с толкова силен тон, че самият той се изплаши.

          ***

На километър 470, посока югозапад от Шанвил имаше черен път. Отляво на пътя имаше стара и тъмна изоставена сграда приличаща на затвор. Тя беше по средата на светла поляна. От дясната страна имаше бреза, на нея имаше надпис „Duhamelle”. Това беше фамилията на ангелите, които държаха Мия. Това ми подсказа, че сме на точното място.
- Спри, спри, спри, Рон, спри! -развиках се.
- Добре, добре, успокой се. Това ли е мястото?
- Да. Напълно сигурна съм.
Всички слязохме от колите. Бях много развълнувана.
-Трябва да влезем вътре ли? -попита Кат.
- Да. Вътре има два много силни ангели и тяхната армия. - казах.
- И може би вещерите, които ни преследват. – добави внимателно и спокойно Джош.
- Как, по дяволите ще влезем? И най-вече как ще излезем? - попита гневно Рон. Личеше си, че няма желание да се бие за някаква непозната. Това не беше неговата битка.
- С моя помощ. – каза глас от колата.
- Пийт? Пийт! – изтичах до него и го прегърнах силно, забравяйки, че има рани. Той изохка.
- Извинявай. Добре ли си? Не можеш да се биеш.
- И вие можете? – Усмихна се.
Липсваше ми тази негова усмивка, която ме караше да се чувствам все едно всичко ще е наред.
Рон отвори багажника на колата си. Джош и Кат бяха много впечатлени. Чух, че си говорят нещо и отидох при тях. Кат държеше ловджийска пушка, Джош държеше стар арбалет и Рон един голям лък.
- Какво? Откъде се взе всичко това? – попитах изненадана.
Бяха ми много смешни. Сякаш бяха излязли от някоя детска анимация.
- С татко ми ходим на лов всяка неделя. Та, ще ловуваме ли ангели?
Усмихнах се. Пийт излезе от колата. Някои от по-малките му рани бяха започнали да се лекуват.
- Не си напълно възстановен. Не можеш да влезеш така. – измърмори Кат.
- Няма да ви оставя сами, а и не бива да чакаме повече. Възнамеряват да наранят Мия. Тя ми каза.
- Е, да влизаме тогава! – каза Рон слагайки раница със стрели на гърба си. Подаде на Джош също раница, която той веднага отвори.
- Еха! Какво е това? – Джош погледна към Рон.
- Мачете! – обясни Рон.
- Супер... – измънка Джош.
- Ти дори не си чувал тази дума! – скарах се.
- Нямаме време за разправии! – извика Кат.
- Тя е права! – каза Пийт.
Всички се запътиха към сградата. Вървях близо до Пийт. Не можете да лети, а и нямаше оръжие, за да се защитава.
- Ти какво ще правиш? Не можеш да летиш. Как ще се отбраняваш?
- Абриел! По-бърз съм от тях. Всеки ангел има нещо, в което е по-добър от другите. А и съм сръчен. – дрънкаше Пийт.
- А крилата ти? – добави се към нас и Кат.
- Докато стигнем до там, ще се оправят, но няма да мога да летя, защото перата са в много лошо състояние. Освен ако... – Пийт ме погледна, после погледна към Джош.
- Не, не... – засмях се. – Последните ми вещерски заклинания излязоха извън контрол.
- Щеше да ми счупи ръката! – развика се Джош зад нас, а аз го замерях с камъче, което намерих на разбития път, който водеше до разпадналия се затвор. – И щеше да ме убие с камъче!
Много мразех да се драка с мен. Започнахме да се гоним. Всички се смяхме. Бяхме прекалено весели, след като знаехме, че може би ще умрем.
- А мен щеше да ме убие. – пошегува се Пийт. – Ако си бях счупил врата?
- Стига! Много е гадно. Особено след като причинявам болка на любимите ми хора!
- Това е в полза на нас. – сръчка ме Рон. – Извикай тъмната си страна и им разкатай майката на лошите.
- И запомнете! Ангел се убива, когато го простреляш в сърцето или му счупиш врата! – каза Пийт
Вървяхме по пътя, докато не се спряхме пред голяма метална врата. Това беше. Започваше се. Не знаехме какво ни очаква там вътре, колко кръв ще се пилее, но бяхме готови да се бием и да си пазим гърбовете. Махнах от врата си медальона с форма на половин.
- Кат, почакай! - настигнах я. – На теб ще ти трябва повече. – Подадох ú медальона
Тя само кимна с глава.
Пийт и Джош вървяха най-отпред. Пийт още беше доста слаб и това си личеше, въпреки жалките му опити да го прикрие. Той вървеше много уверен. Изумително е колко загрижен е за Мия, за да пренебрегне цялата тази болка и раните му. За миг изпитах малко ревност и се запитах, дали той би направил същото за мен. Но нямаше нужда да се чудя, знаех, че би го направил. Пийт ритна голямата врата и с Джош влязоха с гръм и трясък, като по филмите. Ние ги последвахме. Изумих от вида на сградата. Отвътре всичко изглеждаше поддържано, все едно някой живее тук. Явно външният вид беше само, за да заблуди минувачите. Главната зала, в която влязохме, беше много широка, обзаведена в готически стил. Чудих се кой живее тук. Братята Duhamelle? Други ангели?
- Тук съм! Излезте страхливци! Няма да си тръгна без нея! – Изкрещя Пийт.
- Габриел и брат му не са тук. - Каза един мъж, излизайки от една стая, заедно с още десетима.
- Къде са? – изръмжа Пийт.
- Имат по-важна работа. Те стоят на страна от нещата. Няма да се унижават за някакво момиче, за разлика от теб. Горкият влюбен ангел.
Когато каза това, аз се ядосах много. Гневът запали силите ми и усетих една вълна от адреналин да ме обладава.
- Той попита къде е Мия!! - Изкрещях силно.
- Довел си приятелчета? Обикновени хора? - засмяха се те.
- Не сме толкова обикновени. – каза Рон, изстрелвайки една стрела в крака му.
Ангелът изкрещя и нареди да ни хванат. Ние започнахме да бягаме. Пийт и Джош останаха там, за да ги задържат. Знаех как изглежда стаята, в която се намира Мия, но не знаех къде се намира. Побегнахме към един дълъг коридор и излязоха още ангели. Рон си пробиваше път със стрелите си. Медальонът защитаваше Кат, така че не можеха да я наранят, но тя беше твърде изплашена, за да стреля с пушката. Аз отчаяно търсех стаята, в която се намира Мия. Но всичките стаи бяха празни. Единствените неща, които бяха в тези стаи, бяха прах и начупени дървени мебели.
- Ето ги! Хванете малката вещица! – извикаха стражите.
- Кат, стреляй! – извика Рон.
Рон стреляше с лъка си като побъркан. Беше като терминатор. Убиваше всичко пред него. Кат за пръв път започна да стреля. Като малка мечтаеше да стреля с оръжие, ето, че сега мечтата и се изпълни. Беше много добра. Макар и да не улучваше ангелите в сърцето, тя ги нараняваше. Но ангелите ставаха все повече и повече.
- Абиииии! Те стават много повече! Извикай я! – извика ми Кат.
Сърцето ми биеше и биеше. Щеше да се пръсне. Нещо в мен започна да се надига. Но не беше тъмната ми страна. Беше нещо по-лошо. Тя излизаше от мен. Напускаше ме. „Какво правиш?” помислих си. Започна да излиза дим изпод краката ми. Зад мен се извиси една огромна сянка, която следваше движенията ми. За пореден път се учудих от себе си. „Дръж!” казах си. Сянката се втурна към ангелите и ги пропиля за един миг. Откъснати крила и вътрешности се разпиляха по пода. Кръв се стичаше от изкормените тела. Гордеех се с нея! Или от себе си? Няма значение. Важното беше, че напастта, наречена зли ангели, я нямаше. Затичахме се към другия коридор, който беше още по дълъг. Кат постоянно гледаше към сянката, която бе плътно зад мен.
- Я вижте кой бил тук!
Обърнах се и зад нас стояха група вещери. Те ли ни преследваха? Бяха с тези роби. Кат започна да се смее. Както и аз. Рон беше най-сериозен, но едвам се удържаше да не се засмее.
- Пак ли вие, клоуни? – измърморих.
Бавно се приближих към тях и сянката застана пред мен. Тя беше като мой щит. Мой пазител.
- Дея! – изкрещя един от тях. – Това е Дея Стъкфорт!
Тогава сянката се сля с тъмнината на коридора. „Къде отиде? Мислех, че ще ме защитаваш!” започнах да мърморя. Въпреки всичко, аз ú имах доверие. Зад мен отекна звука на гърмяща пушка. Кат беше уцелила единия от вещерите по рамото и той извика от болка. Все пак и той беше човек. Само част от него е свръхестествена. Човешкото бе останало в него. Обърнах се към Кат и Рон и им направих знак да бягаме. Побегнахме още на мига.
- Какво стана с демона, който излезе от теб? – извика Кат, докато бягаше.
- Не е демон! Това беше тъмната ми страна, която вече я няма.
- Но си запазила формата, когато те е обладала... – изкрещя Рон.
Погледнах си към пръстите на ръцете, от които все още стърчаха остри като на орел нокти. Спрях да бягам. Кат и Рон също.
- Вие бягайте! Намерете Пийт и Джош. Намерете и Мия. Изкарайте ги от тук. Намерете някакъв коридор за главната зала. – казах им.
Те нищо не отговориха и побегнаха към главната зала, откъдето се чуваха викове и стрелба. Поех дълбоко дъх и се свих на земята. Трябваше да предизвикам шума, който ми беше пуснал Джош, когато дойде вкъщи. Представих си този ден. Радостта. Разочарованието. Болката. Шума, който представляваше писъка на момиче. Хванах се за главата. Започнах да пищя и от болка. Светлината набираше сила. Искаше да излезе. Искаше да унищожи мракът, който царуваше тук. Трябваше всичката тази сила да излезе. Пуснах я. Болка, смесена с ужас, проби в тялото. Мощта на светлината избухна. Всичко се разруши. Единственото нещо, за което мислех беше да защитя Кат, Рон, Джош, Пийт и Мия.