Днес Калина ми каза:

Познавам го само от 7 дни... Името му започва с три ченгела, две срички, пет букви и завърша на Любов... Но ти трябват 7 дни да го мислиш.    

Седем часа след като ми каза 

"Здрасти" на Марсовите полета, ме искаше в София при него, възможно най-скоро, за колкото се може по-дълго. 

Хм...Аз в София стоя, по принцип, само по два часа на летището на връщане и по един на отиване... Но той каза повече от 8 пъти, че много иска да ме види... 

Двама приятели, които го познават отдавна ми го хвалеха половин ден. 

След три дни тръгнах. Пътувах седем часа и половина. Един приятел, който не го познава ме разубеждаваше 4 часа да не ходя при него. Искаше да ме закара до Пловдив. Един час се чувствах объркана. После два часа се правих на красива в един салон. В седем часа вечерта, той дойде да ме вземе. Отидохме на улица с номер 56. Той живееше на седмия етаж. При скърцането на всяка стълба в мен се събудиха хиляди страхове. Една врата се отвори и видях: светлина от един прозорец и мрак от 5 други врати от скритите стаи, които не бе готов да отвори за мен. Разказа ми 3 истории, за един човек, който живее два живота. Тогава го прегърнах за първи път. Отидох да си взема един душ. И си помислих, че бих лежала в тази вана повече от 5 минути с него, ако един ден двамата сме заедно. 

За първата ни среща, се преоблякох в три различни цвята и накрая

сложих най-класическата черна рокля. Заведе ме на едно магично място на покрива на 16 етажна сграда. Той поръча една бутилка от най-хубавото вино, което съм пила в този град. Говорих повече отколкото трябва. Прочетох му едно стихотворение за един човек с 2 мечти, търсещ една жена. Искаше ми се да съм аз. Той ми каза, че просто иска от мен повече време с мен и би изминал N километри за да ме види. След 3 часа любезно ни поканиха да си ходим. Попаднахме на един човек по пътя, който хвърли 10 обидни камъка за 5 минути. Явно живееше в по-миналия век с хиляди предразсъдъци. Той го изслуша и дори не му се ядоса.

Отново се качихме на седмия етаж. Аз запалих една свещ, а той наля две чаши вино до половината и седна до мен.  Погледна ме в очите. Искаше да ми каже нещо. Аз отпих една глътка от виното и преглътнах вълнението си. Той още ме гледаше. Въздъхна веднъж и взе чашата от ръката ми. Сърцето ми прескочи два-три пъти извън ритъм. Той хвана нежно лицето ми с двете си ръце и ме целуна. Не си спомням колко пъти... Почувствах цялото ми тяло да изтръпва. Целуна ме така нежно, сякаш не бе целувал никой друг в тази епоха... И така умело, сякаш бе целувал хиляди жени в миналия живот... Една предпазливост се събуди в мен. Казах си твърде рано е. Познавам го само от 4 дни. Виждала съм го само на 3 места, в два града и две държави...

Прегърнах го, затворих очи и заспах. Събудихме се в 6 от високия шум на моята паническа аларма. Спрях я и отново заспахме. Той в осем отиде на работа. Аз се събудих в един от първите двуцифрени часове в дома му и се разходих полугола из пространство му. Искаше ми се да се разходя и във времето му. 

Кой е този човек? Къде е ключът? Каква е паролата? 

Обадих му се за да го попитам. Той ми продиктува числата и буквите на паролата. Аз се загубих в тях. Може би не беше истинската. Тръгнах направо към него за обяд... Но закъснях и числата се объркаха. Имаше много малко минути за да успея да му кажа нещо. Той трябваше да се връща на работа, а аз трябваше да си тръгвам към моя град. По пътя стрелките отброяваха растящото разстояние и мълчание помежду ни. 

Аз не работя с цифрите и не знам колко прави това...?

Само ме е страх от нулата.