Целият ни род смяташе чичо ми за странна птица. Не го казваха директно, но по роднински събирания говореха за него полугласно и с известно снизхождение, както се говори за човек, който не е съвсем с всичкия си.
Беше часовникар и живееше сам. Когато бях малък, често се отбивах в ателието му, харесваше ми атмосферата там, свързвах я с нещо приказно, фантазно, вероятно заради купищата тиктакащи часовници наоколо, които сякаш придаваха някакво по-особено значение на отминаващото време. А също и заради историите, които обичаше да ми разказва. Твърдеше, че всеки часовник си има минало, което той винаги беше готов да сподели с мен.
Хората казваха за него, че има златни ръце, и наистина имаше голяма клиентела, все него търсеха за поправка на часовници. Но той никога не употребяваше тази дума – казваше, че им връща живота, като че ли бяха живи същества. Изобщо, намирах го за много колоритен човек и май аз единствен от всички роднини общувах по-отблизо с него.
Когато поотраснах, все по-малко вре ...