Село Змейково

    Глава 3

Съвета на старейшините се подвизаваше в голяма, дълга сграда в центъра на селото. За разлика от друг път тя беше необичайно празна. Имаше едва двайсетина души, а по принцип цялото село е повече от хиляда души. Всички чакаха седнали на дървените пейки да излязат старейшините. На първия ред седяха Койчо и Янко. Но от съвета никой не се появяваше. Хората ставаха нетърпеливи. От както се бяха събрали в залата бе изминало почти час, а никой от членовете не беше дошъл. Винаги, когато се събираха членовете на съвета бяха първи и чакаха всички да се съберат. Но този ден, не. Нямаше никой от тях. На Янко му писна да чака и стана отиде до масата на старейшините, и се подпря на нея.

- Хора… - поде той леко ядосано. – явно, е че нашия съвет на старейшините е загинал на пазарната поляна. За това ще трябва ние да решим какво да сторим.

- От къде си сигурен? – попита дядо Стефчо от долната махала.

- Няма друго обяснение за това, че ги чакаме повече от час. – подкрепи брат си Койчо, без да става от мястото си.

- Ами добре виждам, че вие братята Вокил имате предложение да го чуем. – обади се едно младо и красиво момиче отзад. Янко я позна и й се усмихна това беше Митра. Тя явно не беше отишла на пазара щом беше тука. Той се вторачи в нея и за миг остана безмълвен. Но бързо се съвзе и продължи:

- Знаем, че змейовете са закарали нашите близки, приятели и роднини в тяхното село Змейково. Въпроса, е как да стигнем до там?

„Тоя е луд…“ „Откъде се взе…“ „Това село не съществува…” – настана врява, всички двадесетина души, които бяха оцелели взеха да говорят вкупом. Те не вярваха в съществуването на това митично село. Бяха чували разни легенди, приказки и песни. Но никой жив не го бе виждал. Знаеха, че мнозина са го търси ли, но никой не го е намирал. А и доста от тези хора не са се и връщали, за да разкажат.

Янко махна с ръка и ги остави. Заедно с Койчо напуснаха сградата и застанаха пред нея.

- Сигурно са прави, как мислиш брат ми?

- Не, не са! – Койчо поклати глава, и видя момичето от залата да излиза. – Трябва да го намерим, с тяхна или без тяхна помощ. – той погледна идващото момиче.

- Здравей, - тя се обърна към Янко. – Искам да дойда с вас.

- Ти? Та ти си момиче. – Янко погледна брат си, а той поклати неодобрително глава. – Не можем да рискуваме и твоя живот.

- Че кой е казал, че не мога да се грижа за себе си. – Митра им се обиди. – Змейовете отвлякоха родителите ми и малкия ми брат Светломир. Останах си сам сама. – тя се разплака. Сълзите напълниха очите й.

- Не, недей да плачеш. – Янко я прегърна успокояващо. Той хареса допира до нея. Искаше тя постоянно да е в прегръдката му.

- Добре е, че поне някой ни вярва. – Койчо погледна умолително към брат си. – Ако дойде с нас тя си е твоя отговорност. – Койчо тръгна към къщата им. Той не искаше присъствието на още една отговорност. Достатъчно му беше, че трябва да пази малкото си братче. Но като видя колко е щастлив, не можа да не се съгласи.

- Добре тръгваме утре сутринта от нашата къща, на първи петли да си там. Ще тръгнем на юг. – Янко, едвам се отдели от нея. Не искаше, но се затича да настигне брат си.

- Добре там ще съм. – извика след тях Митра.

Янко настигна брат си. Обърна се да я погледа още веднъж, а тя му се усмихна и му помаха.

- Мислиш ли, че ме харесва? – Янко направи някаква интересна физиономия. А Койчо му се зарадва. Той беше щастлив, че малкото му братче е открил любовта. Но се притесняваше, че там, където отиват няма да могат да я опазят.

- Надявам се, защото ти си луд по нея. – Койчо го прегърна през рамо и му прошепна на ухото: - Преди да се прибера трябва да мина през едно място. – той искаше да провери дали Малена е добре. Но когато стигнаха до техния имот вече, там беше тъмно. Нищо не светеше. Той прескочи портата и почука на вратата, като видя, че никой не отговаря, натисна дръжката на вратата и се оказа отворена. Огледа къщата отвътре и видя, че е пусто и празно. Излезе и се върна на пътя при брат си.

- Явно и нея са отвели. О, богове, защо ме наказвате? Защоооооооооо? – последното го извика. Брат му го прегърна.

- Спокойно ще ги намерим. – успокои го Янко, а брат му го избута. Беше разярен. Днес изгуби майка си, а сега разбра, че и момичето, което спаси снощи също е отведено. Той не осъзнаваше, че по някакъв начин се беше привързал към нея. Чувстваше вина, че не е бил до Малена. Койчо се обърна и направи извинителна физиономия към брат си:

- Да ще ги намерим, но първо ще те запозная с една особа.

В тях запалиха огън на двора. Голям огън. И сложиха чеверме, на него набучиха останалото свинско месо. Трябваше да го изядат. Това дето не можеха да изядат щяха да го вземат за из път.

- Помниш ли, че ти казах, че снощи съм пощадил един ведмаг? – поде разговора Койчо.

- Да. И вярваш че той да ни помогне? – Янко се изправи и завъртя чевермето.

- Помниш ли татко, какво ни е говорил за тях?

- Малко, и то смътно. – Янко се замисли.

- Аз си спомням точно думите му: „Койчо ведмаг ти е по-полезен жив, само научи името му и той дори накрай света да е ще дойде и ще изпълни това, което искаш”. – цитира думите на баща си Койчо.

- Мислиш ли, че ще стане? – Янко попита скептично.

- Да, и сега ще го призова. – и Койчо се изправи погледна към пълния със звезди небосвод и извика: - Краз от рода Шуров, яви ми се, веднага.

Той се огледа, но нищо не се беше променило. Край огъня си бяха само той и брат му. Янко го погледна леко с насмешка, но не му се присмя. Съжали го и го потупа по рамото:

- Нищо не се отчайвай, и без него ще намерим мама и твоята красавица, ще спасим съселяните си. – Янко се обърна и посегна към чевермето, но вместо да го завърти извади меча си. Пред него стоеше огромен мъж с черна пелерина, черна ленена риза и черен панталон. Очите му светеха в червено, а из под устните му се подадоха два големи зъба. Краз беше с дълга черна коса до раменете и обрасло с косми лице. Брадата му беше добре поддържана.

- На вашите заповеди господарю. – извъртя поглед към Койчо вампира – магьосник.

- Май стана, а братко. – Койчо се изправи от трикракото столче и му направи знак да прибере меча си.

- Само не ми казвай, че си ме извикал, за да се запозная с брат ти? – Краз беше подразнен от тази мисъл. А Койчо, без да му отговори, отиде при чевермето и го завъртя. Все още се чудеше за какво точно да го използва. Но тъй като нямаше и идея какви са способностите му, реши директно да му разкаже:

- Ох! - започна с дълбока въздишка, - … днес змейове нападнаха селото, отведоха повечето селяни. Искам да ги върнеш.

- Сред тях е майка ни. – каза с надежда Янко.

Краз се размърда от мястото си. Обиколи веднъж огъня, после застана точно пред Койчо и го погледна в очите:

- Ти ме пощади, за това аз не мога да ти откажа. Но тъй като това не е в моите възможности, мога единствено да ти помогна, но ти трябва да ми кажеш с какво точно, разбери поне къде са ги отвели?

- В село Змейково. – Койчо въобще не избегна погледа му червен и светещ. А Краз си затвори очите и погледа му се насочи към звездите. Знаеше, че никой не знае къде се намира митичното село.

- Добре, значи трябва да разберем как да стигнем до там, и тогава вече ще видя как да ви помогна. – червено светещите очи на Ведмага се взираха в нощното небе.

- Само трябва да накараш някоя сврака да проговори! – Янко се намеси в разговора.

- Тук ще ви помогна. – Краз се обърна към Янко. Те му разказаха за вилата, и това как само свраката знае къде се намира село Змейково.

- Добре утре заран ще ви намеря сврака и ще я попитаме. – Краз изрече тези думи и изчезна, както се беше появил.

Двамата братя допекоха месото от глигана, вечеряха и изгасиха добре огнището. На другия ден ги очакваше нещо непознато. Нещо нечувано. До скоро не знаеха, че има вили, а днес ведмаг им помага да говорят със свраки. До днес мислеха, че змейовете са оставили намира Балканище, но точно те отведоха майка им, заедно с повече от половината село и за първи път не поискаха нищо. Просто си заминаха. За това след този тежък ден, очакваха следващия да е по-тежък. Те си легнаха в стаите, не заспаха веднага. Мислеха си за утрешния ден. Спомняха си за майка им, Койчо си спомняше за Малена, как му крещи да убие ведмага. А Янко си мислеше, че утре ще се види с любимата си Митра.

На сутринта на вратата силно се изтропа. Койчо си обу панталоните и отвори.

- Добро утро! - каза той на Митра в просъница, като си триеше очите. Койчо беше гол до кръста. Митра се загледа в гърдите му. Те тъкмо бяха взели да възмъжават. Малките руси косъмчета почти не се забелязваха на слабата сутрешна светлина.

- Добро утро… - отвърна с леко притеснен глас, тя. – Ще тръгваме ли? Аз съм готова.

- Да, ей сега да стане брат ми и ще ти обясним какво ще правим. – той говореше доста сънено, и това се стори доста сладко на Митра. Но не го показа по никакъв начин. Тя влезе и Койчо и направи знак да седне в кухнята. Сипа и чаша ябълков сироп и отиде да буди брат си. Тя носеше голяма кожена раница, която остави до малката масичка за ядене.

- Какво, тя е тук. – извика Янко и рипна от кревата. Бързо се изми от водата, която брат му донесе в джинговия леген. След няколко минути Янко беше облечен и отиде в кухнята при гостенката си.

- Искаш ли да закусиш с нас. Имаме печен глиган. – Тя му се усмихна но отказа с пред текста, че вече била яла. Братята седнаха на малката масичка в кухнята и почнаха лакомо да нагъват месото. Докато закусваха Янко набързо и разказа за снощната им среща с ведмага и факта, че ще им помогне.

- Не мога да ви повярвам, че ведмаг ще ви помогне. – тя беше доста скептична и може би с право, защото преди години такъв вампир изпил кръвта на баба й.

- Обеща да помогне, а и е верен на брат ми. – Янко погледна леко несигурно брат си. Този поглед се долови от момичето. Но нямаха време да го обсъдят, защото обсъждания се появи от нищото. И това стресна Митра. Тя изпищя.

- Спокойно, спокойно – Янко я прегърна през рамо. – Това е Краз. -ведмагът я погледна с кърваво светещите си очи в сутрешния сумрак, и се опита да се усмихне, без да му се виждат големите кучешки зъби отпред. Но не се получи.

Той държеше в ръката си една сврака.

- Господарю, тази сврака ще ни каже къде е село Змейково.

- Добре, но как ще я накараш да говори? –попита Койчо.

- Това не е необходимо, аз чувам мислите й. И мога да ти ги предам. – И ведмагът хвана птичето с едната си ръка. Тогава протегна свободната си ръка и докосна Койчо. Янко веднага реагира, като се изправи. Но Койчо му направи знак и той се спря. В главата на Койчо нахлу едно странно чувство, чувство на страх. Но той усети, че не се страхува от тях, страхът беше майчински. Страх за децата си. Да тя се страхуваше за рожбичките си. Той усети молбата ѝ. Тя искаше да ги спасят. Чу един много тих и плах гласец, който го молеше: „Моля ти се добри ми стрелецо, за теб знае цялата гора, моля ти се да ми помогнеш… Моля те! Спаси ги от злите Брегини. Те отвлякоха децата ми.”

- Брегините са отвлекли децата на свраката. – каза тъжно Койчо. –Трябва да й помогнем, и тя ще ни каже пътя до село Змейково. – Койчо отмести ръката на Краз и отиде за лъка си. Ведмакът изчезна както се бе появил, без да каже „здрасти” или „до скоро”.

- Той наистина ли чу какво си мисли свраката? – Митра недоверчиво попита Янко.

- Не знам, но брат ми като си науми нещо ще го направи. – той се загледа навън. Слънцето беше почнало да се показва. От прозореца му се виждаше източния хоризонт. Над него се издигаха малки оранжево-червени облаци, и слънчевите лъчи се мъчеха да пробият мрака. Гледката беше красива и Янко реши да я сподели с Митра. Направи й знак да погледне. Тя се приближи до него, усмихна се. Определено се почувства специална, че някое момче се е сетило да и покаже нещо красиво. В долната махала нямаха такива гледки, там и от двете страни имаше балкан, и то близо до къщата. Там слънцето се показваше преди обед. А тук в горната махала по-рано се стъмваше защото балкана им беше от западната страна.

- Не виждам доспехите ти? – подкани брат си Койчо. И Янко отиде до стаята си.

- Не знам с какво можеш да ни си от помощ при Брегините? – обърна се вече към Митра. Той беше навлякъл бойна ризница на редовната войска в страната. Канството се славеше с най-добрите войни, независимо дали са стрелци или войни с меч. Той никога не се бе сражавал за родината си. Много би му се искало. Имаше тези доспехи от баща си. На кръста си бе запасал къс меч и няколко ножа, на гърба си носеше кочан с трийсетина стрели, а в ръката си щит и лък. Бронята блесна.

- Ще ви помогна, ще видиш. – тя си представи как докосва металната му броня, представи си как я обхваща в студено-металната си прегръдка и милва косите и…

- Но, как? – Койчо прекъсна фантазиите й.

- Само аз знам как можем да излъжем Брегините и да вземем малките.

- Ето и аз съм готов. – нахълта в кухнята Янко. И се почувства неловко. – Да не прекъсвам нещо?

- Не, няма какво. – Митра изгледа Койчо, докато отговаряше на Янко. – Просто брат ти не ми вярва, че знам как да се справим с Брегините.

- И как ще го направиш? – попита Янко, който имаше същата броня, като на брат си. На гърба си беше запасал дълъг меч, а на кръста къс и брадвичка. Но на Митра не й направи никакво впечатление.

- Ще видите и двамата. – тя излезе през входната врата и забърза напред.

- Знаеш ли какво има предвид? – Янко погледна към брат си.

- Не! И се разбрахме, че ти отговаряш за нея. –Койчо го погледна настойнически. Откакто майка им беше отвлечена, той взе ръководните функции. До преди някак си позволяваше на брат си да е водещия, но сега след като майка му я няма чувстваше, че той има нужда от някой, който да го напътства.

Янко настигна Митра. Те тръгнаха по брега на реката. Знаеха, че Брегините се показваха по поречието. Чувстваха, че те са в началото на тяхното приключение към спасяването на майка им. Към връщането на толкова много хора. Хора, които са им близки, хора, които познаваха цял живот. И такива, които не познава, но искаха да опознаят...

Следва...