Селски туризъм

            Дъждовно беше това лято. Валеше почти всеки ден. Ту се изсипваше кратък летен порой и светкавици и гръмотевици раздираха небето, или пък  валеше тихо и кротко, като сега. Дъждовните капки чертаеха с мокрите си пръсти криви пътечки по гладкото стъкло на  прозореца, а други блестяха като бисери върху червените, белите и розови цветове на сарделите.

            Баба Мина, дребна и пъргава като невестулка, вечно усмихната и бъбрива, когато имаше с кого да поговори, шеташе из къщи. Живееше сама. Нямаше братя и сестри, а на младини така и не намери време да се омъжи. Не, че нямаше ухажори, имаше даже много, но не можеше да се откъсне от козичките. Още от малка помагаше на баща си с животните. Всеки ден беше край него - да ги нахранят, да ги изкарат на паша нагоре по поляните, да ги издоят вечер. Но най-много от всичко обичаше да лудува с яретата. А те бяха дружелюбни и любопитни животни, готови да изследват всичко непознато, което срещнат. И тя тичаше с тях, катереше се по скалите, скачаше… Всяка коза и яре си имаха име, даже гласовете им разпознаваше. Обичаше ги и те ѝ отвръщаха с безусловна любов и привързаност. Наричаше ги „моите деца“ и така си беше.

            Минаваха годините и старите си отидоха от този свят. Тогава, със сълзи на очи, се раздели с козичките и яретата. Не можеше да се грижи сама за тях. Намериха се добри хора, които ги купиха всичките, да са заедно. Тя така искаше, не търсеше висока цена, само добри хора, които да се грижат за тях. Остави си само две козички, сестри. За дружинка в самотата. Бяха се родили преди 5-6 години точно на първи март. Кръсти ги Марта и Беличка. Марта беше също като мартеничка. Главата и половината ѝ телце бяха кремово-кафяви , а назад беше бяла. Беличка беше бяла като снежинка. И двете имаха дълги клепнали уши, а очите им бяха кехлибарени. Още като бяха яренца баба Мина им сложи герданчета на гушките-с червено и синьо манисто, които носеха и сега. Гласовити бяха, също като стопанката си. Гласовете им бяха като звънчета, отекваха из целия двор и обора, когато ги викнеше.

            Днес бяха още в обора, нали валеше, пък и стопанката си имаше други задачи. Беше решила да посети дядо Иван. Той живееше в съседната къща. Ниска каменна ограда делеше дворовете. И той живееше сам. Жена му отдавна беше починала, а синът живееше в града и много рядко го навестяваше. И дядо Иван си имаше другарче - Шарко. Намери го преди няколко години изхвърлен накрая на селото с голяма рана на левия хълбок, но още жив. Прибра го и успя да го излекува. Болката изчезна, но остана накуцването, което се засилваше, когато беше уморен. Кучето си нямаше порода. Беше дребно, бяло с черни уши и няколко черни петна по тялото и затова  дядо Иван го кръсти Шарко. Пък и то хареса името.

            Старецът беше висок, едър, леко прегърбен от годините, с бяла като цъфнала вишна коса, бели мустаци и сини като метличини очи. Цял живот беше работил на полето като тракторист и затова не говореше много. Беше свикнал да е сам в кабината, а после  и в къщи, затова и с Шарко много не си говореха, разбираха се без думи. Като се пенсионира си купи три кошера с пчели. Боядиса ги в жълто и ги сложи на нивата, която беше близо до къщата на баба Мина. Гледаше си пчелите, копаеше в градината, цепеше дърва за печката през зимата и понякога излизаше на пейката отвън на улицата, сгушена до дървената порта. Там често идваше и баба Мина, да се видят, да поговорят. Най-често тя говореше, а той и Шарко я слушаха, но и така  им беше хубаво, да са  заедно. Днес отново валеше и те седяха двамата с Шарко на сушина под старата лоза и гледаха дъждовните капки.

            Баба Мина завърза синя кърпа на главата, сложи престилката и запретна ръкави. Нали ще ходи на гости, а с празни ръце не бива. Ще изпържи мекици. Извади голямата тава, преся брашното, разби козето кисело мляко с хлябна сода и три яйца и започна да меси. Пъргавите ѝ ръце така нежно докосваха тестото, като че го галеха. Омеси тестото, зави го с бялата кърпа, да втаса, и приготви тигана. Погледна навън. Небето май се проясняваше. Тестото вече беше готово. Включи котлона и след малко кухнята се изпълни със сладкия аромат на пържени мекици. А нейните бяха пухкави и меки като памук по края и хрупкави като захарно петле в средата, със златна коричка. Сложи ги в шарената глинена чиния и тръгна. Дъждът беше спрял и слънчевите лъчи подскачаха по дъждовните капки. Беше началото на юли, но заради дъждовното време тревата все още беше зелена, а жълтата роза така се беше нацъфтяла, все едно беше средата на май. Баба Мина забърза по тясната пътека, излезе на улицата и спря пред голямата дървена порта. На нея блестеше стара конска подкова. Дядо Иван я беше намерил, боядисал я със златна боя и я беше заковал на портата, за късмет. Отвори портата и влезе. Шарко я позна, закуцука към нея и весело замаха с опашка.

• Ей, Шарко, Иване, айде че гости ви идат- извика тя и като вървеше по пътеката подхвърли една мекица на Шарко. Той я улови още във въздуха и я преглътна почти цялата. – По-бавно, да се не задавиш- му рече и хвърли още една.
• Гости ли? Къде видя гости, Мино? Аз само теб виждам и мекиците- рече дядо Иван и се подсмихна под мустак.
• Е, аз не съм ли гости?- сопна се старата . Гледай! И армаган ви нося-мекици, още са топли. Бързо давай меда и да похапнем заедно – и тръгна към малката дървена маса сложена под лозата.
• Давам, давам. Вчера извадихме с Шарко пресен мед. Течно злато ти казвам. Сладък, ароматен. Сякаш всичкото слънце в една капка се е събрало. И влезе навътре в стаята.
• Вярно, Иване, такъв мед като твоя никъде другаде няма. Пък с моите мекица стават истински деликатес.

Похапнаха, помълчаха, но нещо като, че мъчеше дядо Иван. Някак замислен беше и тъжни бяха очите му.

• Кажи, Иване, защо си такъв умислен?- попита баба Мина.
• Синът идва вчера, със снахата. Изгоних ги. Казах им кракът им да не стъпва тук, докато съм жив.
• Стига, Иване! Какво толкова са сторили, че такива тежки думи да кажеш?
• Как какво? Идват вчера и синът ми вика:“ Тате, решили сме ремонт на къщата да направим. Къща за гости да стане. „Релакс“ ще я кръстим. Туристи ще идват на селски туризъм. Ще пренощуват, ще се снимат и закуска можем да им предложим. Мекиците на баба Мина са „страшни“, пък и с твоя мед пръстите ще си оближат. Може и дърва да нацепят, градината да прекопаят, козичките да издоят. Те гражданите сега това търсят- селски туризъм и  добри пари дават.“
• А аз къде да отида? – ги питам.
• За теб, тате, ще е по-добре да дойдеш в града. Един нов, модерен старчески дом са отворили. Даже и места свободни още има. Там ще те настаним- рече.
• Като чух това първо ми стана толкова мъчно, че ми идеше да ревна с глас, но после така се ядосах, че сигурно пушек излизаше от ушите ми. И ги изгоних. Това е. Ще им дам аз на тях един селски туризъм – рече старецът и замълча.
• Успокой се, Иване, че от тревога кръвно ще вдигнеш. Стига! Станалото-станало, назад не можеш го върна. Кажи ми сега за Димана. Имаш ли писмо от нея?
• Имам, вчера дойде писмото. И снимка е пратила.

Бръкна в джоба на ризата си и я извади. От снимката ги гледаше Димана. Усмихната, с разпиляна от вятъра рижа коса, прегърнала две кучета. Внучката. Тя беше ветеринарен лекар и вече пет години живееше в Америка и работеше в клиника за пострадали животни. Лекуваше ги.

• Каква красавица е станала. Цялата на теб прилича.- обади се баба Мина.
• Порасна детето. Изучи се, работи. Кога ли ще я видя пак?
• Иване, защо не ѝ напишеш едно писмо?
• И какво да ѝ напиша? За селския туризъм ли?
• Защо не? Това не е лоша идея. Ще постегнем къщата. Пари имам, знаеш, че продадох козичките. Стоят парите, за какво са ми на мен? Всичко си имам. А къщата ще кръстим „Подковата“. Ще сложим на портата една жълта табела със сини букви, да се ориентират туристите. И подкова вече си имаме. Ти ще се преместиш при мен. Къщата ми е голяма, две свободни стаи има. Едната ще е за теб, а другата - за Димана, като си дойде. Че бизнесът трябва да се управлява нали? Пък ние с тебе ще сме по работата. Ще посрещаме гостите, ще ги настаняваме,ще ги нагостим, че и работа ще им намерим. Само Димана да си дойде. Ако иска и приют за животни да направи. Място има много - рече баба Мина и зачака.

Дядо Иван помълча, помисли, а после стана и влезе вътре. Позабави се, излезе, а в ръката си носеше малка зелена тетрадка. Светнаха от радост очите на баба Мина. Ще пишат писмо до Америка.

Минаваше вече обяд , а те двамата седяха под лозата, свели глави един към друг и пишеха. Пред тях, легнал на земята и положил глава върху предните си лапи кротко лежеше Шарко.

Отново заваля. Тихо и кротко, сякаш беше октомври. Кап, кап,кап бързо почукваха по листата на лозата дъждовните капки. Кап,кап, кап сякаш някой отдавна чакан гост потропваше по дървената порта и очакваше да го пуснат вътре. Там, при тях тримата, намерили щастието. Щастието да обичаш и да бъдеш обичан.