Глава шеста – Турция

„Войната беше свършила. Хората отново се бяха отдали на своите вековни занимания. Земеделците ореха, сееха, жънеха и носеха житото на чичо Рапаел за да им смели брашно бяло като лицето на млада булка. Занаятчиите бяха подхванали стария си занаят, а дюкянджиите се възползваха от оживлението в алъшвериша за да вдигнат цените. Кафенетата пак се пълнеха с мустакати мъже, които хвърляха заровете, сърбайки сладката и гъста течност и поглаждайки доволно мустаци. От фурната се носеше прелъстителния аромат на топло пиде и симид, а хаджи Бекир услаждаше живота на хората с  баклави, локуми и кадаифи.  Но по празниците най-много се купуваше „таук гьокси“, неповторимият сладкиш от пилешки гърди, за който уста Бекир беше ненадминат майстор.

Мюдюринът Ибрахим –Шах ага, все още беше на поста си, и арменците от града се отнасяха към него с още по-голяма почит. Беше спасил не един и двама от смъртта по пустинните друмища и хората му бяха благодарни. Момчетата заточени по турските чифлици бяха преживяли големи изпитания, страх и непосилен труд, но се бяха завърнали у дома  живи, макар и отслабнали до неузнаваемост.   Живота течеше по установеното от векове русло, но така ли беше в действителност или беше само привидно и временно успокоение?

         Във въздуха витаеше някаква неопределена несигурност, нещо неясно, което караше жителите на Станоз да бъдат на щрек. Това смущаваше съня им, страхът в душите им все още не беше изчезнал напълно. Трудно, даже невъзможно беше да се забрави преживяното, да се  запълни мястото на жертвите, на бащите и синовете, които бяха посечени като стадо овце, безмилостно и жестоко от анадолските главорези“.

Това разказваше баба Сара с тихия си глас, и винаги в  единственото й око се появяваше  сълза като капчица роса.  В такива моменти тя вадеше от джобчето на черния си плетен собственоръчно елек, малка кърпичка, избърсваше сълзичката, поемаше си дълбоко въздух и с още по- тъжен глас продължаваше разказа си. Ние я слушахме зяпнали и някои неща тогава ни беше  трудно да разберем.

„Синовете на леля Мариям се бяха върнали невредими и тя ги тъпчеше  с тестени храни- баници, мекици, пексимет (нещо като милинки), за да ги охрани. Нали чичо Рапаел беше мелничар та в домът им брашно не липсваше. Най-големият, Крикор си беше наумил да замине далеч. Един негов приятел беше заминал за Франция и непрекъснато му изпращаше хабер да отиде при него.  И този ден дойде. Получил благословията на баща си, и една златна пара от тайното съкровище на майка си, Крикор замина за Истанбул и от там за Франция. Почти година нямахме вест от него. Най-накрая се получи писмо, беше се установил в едно предградие на Париж, където имало много наши съграждани. Все не мога да запомня името на квартала, ама вие питайте бащите си, те знаят. Даже малкият брат на чичо Рапаел, Крикор бил там. Всички го смятахме за загинал и радостта ни нямаше граници когато разбрахме, че е жив и здрав. Чичо Крикор беше млад и силен, навярно това го беше спасило. Имаше огромни очи и затова му бяха дали прякор „вълчото око“.

От този момент леля Мариям  загуби сън и спокойствие, желанието й да отиде при първородния си син беше неудържимо, въпреки че останалите четирима бяха край нея. Тази силна и мълчалива жена се преобрази, на всеки говореше за сина си във Франция, и правеше планове да заминат при него час по-скоро. И докато чичо Рапаел си каже тежката дума, изчезна и втория син- Гъхмес. С един негов приятел тръгнали за Истанбул. Без пари, без дрехи, само по една риза на гърба и едни йемении на краката. Пеша или с каруцата на някой селянин се придвижвали от село на село, от град  на град. По пътя работили за няколко гроша или просто за комат хляб и 3-4 маслинки, нощно време спели по къра или край някой хан, защото нямали пари за да спят вътре. След малко повече от три месеца, боси и гладни, с охлузени нозе и мръсни като въглищари стигнали до мечтаната цел. Цариград бил пред тях с цялата си красота и богатства. Започнали да търсят работа на пристанището, та да се скрият в някой кораб плуващ към Франция. Един грък ги съжалил  и ги взел за хамали, товарили тежки чували цели три дни. Последната вечер трябвало да получат парите за труда си, но момчетата изчезнали. Гемиджията Спирос бил човек с добро сърце и му било съвестно да отплава без да се разплати с момчетата, чакал ги до вечерта но те не се появили и той бил принуден да вдигне котва.

Вечерта на втория ден след отплаването, от трюма на гемията се появили двамата юнаци, бледи като платно, повръщащи  и немощни, болни от морска болест. Направо се струполили  на палубата, за малко  да паднат в морето.

Гемиджията първо им се скарал едно хубаво, заплашил ги, че ще ги изхвърлят в морето, но след това се усмихнал и им казал, че са си платили за пътуването.

След още два дни гемията хвърлила котва в българското пристанище Бургас. Гъхмес и приятелят му били крайно разочаровани, че не са във Франция. Но съдбата си знае работата и човек не може да избяга от нея.  

Глава шеста-България,  Бургас

С няколко гроша в джоба на скъсаните си гащи, Ставрос се смилил над момчетата и им платил за хамалската работа, която били свършили  на пристанището в Цариград, Гъхмес и Вартерес потърсили по чаршията хора говорещи турски. Много българи говорели свободно турски и проявявали състрадание към младите арменчета избягали от турския ятаган. Нали доскоро и българите са били под турско, та им влизали в положението. Хранели ги, взимали ги на работа за час два, колкото да не е милостиня парите които им давали. Така  ден след ден, от дюкян на дюкян попаднали при един арменец, търговец на дрехи и платове.

Васкен Папазян бил от арменците избягали от кланетата през 1894 година. Семейството му се установило в този красив български град с оживено пристанище и добросърдечни хора. Вече 25 години живеел тук, търговийката му потръгнала, купил си малка къща, където живеел със семейството си. В  градинката имал и асма под която вечер пийвал любимата мастичка.

Сам изживял трудностите на емигрантството, Папазян се смилил над момчетата и ги приютил в лятната кухня на къщата. Дал им свои стари дрехи, които на Вартерес прилягнали като ръкавичка, но на Гъхмес му били доста големи, та приятелят му се подигравал, че е като излязъл от театъра на Ибиш ага.

След преживените несгоди, глад и болести, двамата приятели  намерили подслон и приятел в лицето на Васкен, въпреки че последният бил  почти на годините на бащите им. Работели усърдно и не жалели ни време, ни сили за да се отблагодарят на спасителя си. Тих, скромен, трудолюбив като мравка, Вартерес не спирал да работи, изпълнявайки точно изискванията на работата. Докато Гъхмес честичко заставал на вратата на дюкяна и  се любувал на красивите момичета от морския град. Но и младите българки скришом и с интерес поглеждали красивия момък, шепнели нещо по негов адрес и смеейки се отминавали.

Така минали повече от три месеца. Гъхмес уговарял приятеля си да тръгнат за столицата. Били понаучили малко български и  големия град можел да им предложи по-големи възможности. Вартерес се съгласявал, но настоявал да останат още малко край морето, където лятото давало по-големи възможности за къпане, за разходки през свободното време, а и трябвало да се отблагодарят на Васкен Папазян за подслона, който им беше дал. През летния сезон имало много работа и хазаина им имал нужда от тяхната помощ. Ще тръгнели есента.  Аргументите на Вартерес били убедителни, но той не споменавал за големите черни очи на Астхиг, дъщерята на Васкен, които били най-сериозният аргумент за оставането им в Бургас.

Дошла есента и двамата приятели все още били край морето и работели в магазина на този който ги приютил преди повече от половин година. Настойчивостта на Гъхмес накарала Вартерес най-накрая да изплюе камъчето. Той не искал да напуска Бургас и да се лиши от възможността да вижда момичето пленило сърцето му.

Васкен Папасян също забелязал искрите които прехвърчат между любимата му дъщеря и непознатия до скоро младеж. Скромноста, трудолюбието на Вартерес и сериозността с която се отнасял към работата, се харесвали на Васкен и той предложил на младежа да остане при тях и да работи  като негов помощник. За останалото той бил сигурен, че ще се погрижи младостта.

И така, в началото на октомври Гъхмес  се качил на влака за София и потеглил към столицата на Царството, с намерение оттам да продължи за Франция.“

Тук „меци“ спря разказа си и намигна с единственото си око. Всички знаехме как беше завършило огромното желание на младия Гъхмес да се добере до Франция.

  Глава шеста –България, София.

София беше огромен, подреден град с прави павирани улици. Нещо което Ева и родителите й не бяха виждали до сега.  Беше чисто  и спокойно. Хората бяха учтиви и когато се срещаха  се поздравляваха,  мъжете със сваляне на шапка, а жените с усмивка и леко навеждане на глава. И едните и другите бяха хубаво облечени по европейски. Мъжете носеха меки шапки с голяма периферия или  бомбета. Тук там се срещаха и важни господа с цилиндър  на главата. Особено в неделя когато се черкуваха в голямата черква близо до царския дворец. Жените ходеха с филцови шапки с воалетки, а лятно време с красиви широкополи сламени шапки, украсени с панделки в ярки цветове.  Стройни офицери наметнати с пелерини до земята, дрънкаха със  сабите си, придружавайки елегантни дами по Царя. Така се казваше главната улица, която пресичаше града от  запад на запад, водейки началото  си от двореца. Всяка вечер софиянци излизаха на разходка по тази улица, където срещаха приятели и познати, разменяха новини и клюки, без които не би могло да живее никое общество.

Майстор Марук,    Аница и дъщеря им Ева, бяха пристигнали от Свиленград с два куфара,  един денк и сандъка в който преди много години младата булка беше донесла чеиза си, приготвен от роднините за красивото сираче.  Но особено място в багажа им заемаше малкото сандъче с дървен капак, на което с златни, полуизтрити букви пишеше „Сингер“. Откакто бяха напуснали родният Текирдаг, шевната машина на Ева  играеше главна роля в живота на семейството. Текирдаг беше  името което турците бяха дали на тяхното Родосто.

С помощта на роднини и приятели, семейството на Марук намери подслон в един сутерен на улица Отец Паисий.  Разполагаха с две малки стаички, едната беше спалнята на Марук и Аница, а другата служеше за кухня и всекидневна. Тук беше и малката масичка за шевната машина.  Обзаведоха се с необходимата покъщнина от Бит пазар и вехтошарите, които по цял ден щъкаха из града  викайки колкото им глас държи „ стари вещи, стари дрехи купувам“. Купуваха от едни и продаваха на други.

 Съвсем скоро стана ясно, че беше немислимо Марук да заработи ковашкия занаят. Арам още беше в Русия, така че надеждата да преживяват беше изцяло обърната към „златните ръце“ на дъщеря им.

София беше голям столичен град и имаше много магазини за дрехи, внасяни от Европа и  най-вече от Румъния и Виена. Навярно имаше и много шивашки работилници и известни модистки, които шиеха за отбрано общество. Но имаше и голям брой  бежанци, македонци и арменци, които бяха бедни и не можеха да си позволят скъпите стоки от  магазините по улица Леге и Търговска. Към тях насочи вниманието си малката шивачка, която освен „златни ръце“ имаше и добър търговски нюх.

Началото беше изключително трудно.  Непознат голям град, наоколо чужди хора, които гледаха на бежанците като на хора от по-нисша класа, бедността и слабото знаене на езика бяха допълнителни фактори, които караха и най-добронамерените съседи на гледат на новодошлите с недоверие.

Природата сякаш беше се съюзила с хората и  подложи на  нечовешко изпитание  бай Марук и семейството му. Вече го наричаха „бай“, „майстор“ беше забравено, сякаш никога тези силни жилави ръце не бяха въртели като перушина тежкия ковашки чук.

 Тежка беше зимата на 1930 година. Кучешки студ, дълбок сняг и виелици наказваха България за бунта на малобройните бедни работници, безимотните селяни и ратаите, които подстрекавани от руските агенти,  преди седем години се бяха надигнали срещу властта. И докато бедните в града и на село „сърбаха попарата“ надробена от водачите на „народните маси“, те самите бяха избягали и се криеха на сушина в необятната „Съветска Родина“.

Кюмбето купено от един циганин вехтошар, едвам смогваше да стопли стайчето- кухня. На него готвеха, то ги топлеше когато имаха дърва и малко кюмюр.  Едно по едно изчезваха копчетата на роклята с която Аница беше побегнала от Текирдаг. Жълтици облечени в плат бяха скритото имане на семейството. „Бели пари за черни дни“ казваха хората, и тези черни дни бяха дошли и хич нямаха намерение да си ходят. „Имането“ беше   на свършване,  а „черните дни“ нямаха край. Всеки ден беше година, а вятърът бучеше ли бучеше в кривия кюнец на кюмбето, сякаш се мъчеше да го изскубне и отнесе.

Пролетта закъсня,  но все пак дойде. Близката планина се раззелени, слънцето престана да се крие и стопли хората жадни за нейните чудотворни лъчи. Храсталаците край двете малки рекички се разцъфтяха и напълниха въздуха на столицата с мириса на люляк и пролет.  Децата от сутрин до вечер джапаха в студените води, играеха на криеница и на „стражари и апаши“, а майките им ги гонеха из махалата да ги нахранят с филия хляб намазана с олио и поръсена със  сол, червен пипер и малко чубрица за разкош. „Английска закуска“ се шегуваха майките  с болка, защото  не можеха  да осигурят на децата си истинска английска закуска. За нея  бяха само чували или чели в романите на библиотека „Златни зърна“.

Наближаваше Великден и традицията изискваше, за най-големия християнски празник, всеки вярващ  да облече нова дреха и да обуе нови обувки. Тези които бяха бедни, вместо нови дрехи преправяха някоя запазена стара и отиваха да се черкуват със самочувствието на богати.

Разбрали за способностите на новата си съседка, няколко жени, повечето арменки, се осмелиха да възложат на младата шивачка „обновяването“  на гардероба си и не се разочароваха.  Ева шиеше майсторски, а и цената беше напълно пригодена към  „кесиите“ на съседките.

С   наближаването на лятото, поръчките се увеличиха. Ева им предлагаше сама да закупува копчетата, циповете и други помощни материали и аксесоари. Обикаляше с часове по малките магазинчета по Пиротска,  Цар Симеон и Алабинска, пазареше се с печените търговци като равна, и по този начин прибавяше някой и друг лев към цената на шева.  Понякога стигаше и до скъпите магазини по Леге и улица Търговска. Хубостта на младата арменка помагаше при пазарлъка. Малко бяха търговците, които оставаха безразлични към огромните сини очи на младата шивачка.

До есента нещата потръгнаха и семейството на бай Марук посрещна Новата година в ново жилище.

Радостта им беше безгранична защото няколко дни преди Новата 1931 година синът Арам се беше завърнал от Русия.  Младият мъж беше надеждата и упованието на семейството. Млад, красив, висок и строен, възмъжал от преживяното по пленнически лагери, Арам, синът на Аница и Марук, беше човекът който щеше да бъде опора на семейството в тази хубава, но все още чужда за тях страна. На първо време, естествено Арам трябваше да научи български и да вземе занаят. В Текирдаг беше помагал на баща си, но не проявяваше особен интерес към ковашкия занаят, пък и в София той нямаше особено приложение. Теглеше го търговията, но за нея трябваше капитал, какъвто семейството нямаше.

Ахавни, сестрата на бай Марук, имаше двама сина, които бяха дошли в София веднага след събитията през 1922 година. Изучили готварството в голям арменски ресторант в Цариград, двамата бяха открили свой собствен на ул. Мария Луиза, срещу кино „Модерен театър“ и  недалеч от театър „Одеон. Много бързо „Апетит“ беше станал любимо  място на  част от артистичната бохема на столичния град. Тук, човек можеше да срещне изгряващата звезда на оперетата Мими Балканска, Асен Русков, Тинка Краева, пък даже и  актьора, директор и главен режисьор на театъра Ангел Сладкаров. Преди тях чести гости на скромната гостилничка бяха  артистите от Народния театър Иван Попов, Вера Игнатиева, Елена Снежина и др.  Най- интересната личност сред посетителите на „Апетит“ беше артистът Васил Гендов, който често осъмваше тук с компанията си от любители на ориенталските манджи обилно полети с  гъст  станимашки мавруд. Братята поръчваха  цели бъчви от прочутото асеновградско вино, което държаха на хладинка в мазето на ресторанта. Бай Кольо и брат му влизаха в кухнята в 6 сутринта и се прибираха след полунощ. Майка им често помагаше в кухнята, а на касата обикновено седеше техен приятел художника Хрант. Двете млади момчета  Борето и Данчо, дошли скоро от софийските села  сега  учеха  келнерския занаят, и бяха доволни, че чорбаджиите бяха добри и снизходителни към тяхната неопитност. След години щяха да работят в най-престижните ресторанти на София, но никога нямаше да забравят тези които им бяха дали хляба в ръката, както и  и техните близки прокудени от родните им  домове.  До края на дните си, с  благодарност и признателност щяха да си спомнят за първите години от живота си в  българската столицата. Но дотогава под моста с лъвовете имаше още мноооого вода да изтече  .

Въодушавен от успехите на братовчедите си, Арам реши, че трябва да открие свое кафене. Намери подходящо помещение недалеч от Халите, нае го и плати наема за шест месеца предварително. Такива бяха тогава условията на хазаите, когато отдаваха жилища или магазини на чужденци. Застраховаха се хората. Когато дойде време кафенето да се обзаведе и закупят необходимите материали, оказа се, че парите на Арам и родителите му не стигат. Ева пак трябваше да спасява положението, а нима родната му сестра можеше да откаже своята помощ? Естествено тя веднага се притече на помощ, вложи в кафенето на брат си  хилавите си спестявания, но парите пак не достигаха. Имаха един семеен накит, златен кордон (ланец) на който жените в онази епоха закачали часовника си. Това беше  единственото нещо останало от родителите на Аница. Баща й го беше дарил на младата си съпруга Анахид, на  сватбата им . Когато Ева взе майсторското свидетелство, Аница и Марук подариха този ланец, който тежеше над 200 грама чисто злато, на единствената си дъщеря. Ева пазеше тази реликва  като зеницата на очите си.

Вечерята беше свършила. Ева миеше съдовете. В кухнята цереше пълно мълчание. Седяха около масата и чакаха Ева да свърши.  Седяха с наведени глави   В най-трудните моменти за семейството Марук беше поемал отговорността и решавал проблемите. Не се беше изплашил даже от турците и  беше понесъл с достойнство годините на заточение в Адана.  Но сега трябваше да мълчи, той не можеше да помогне на сина си. Години наред  единствено Ева беше  работила за да   изхранва семейството. Беше изключително трудно за младото момиче да изкарва прехраната  през иглени уши.  И сега беше дала всичките    спестени пари  на брат си. Но  се оказаха недостатъчни за откриването на кафенето, което можеше да осигури едно по-добро бъдеще на семейството.  Имаше само едно решение.  Златният кордон, който беше станал притежание на Ева. Никой не можеше да иска от нея такава  голяма жертва. Да се лиши от единственото си богатство, не  само  материално, но единственото което я свързваше с родовата памет на майка й. След като беше измила чиниите и прибрала всичко в олющения шкаф, Ева седна и се загледа в тъжните лица на родителите си.

Първа заговори винаги мълчаливата Аница:

• Нямаме друг изход, трябва да продадем ланеца. Ще дадат доста пари и с тях  брат ти ще може да открие кафенето и да ни изхранва. Тогава и ти ще работиш по-малко, Ева. Ще бъдем осигурени.

Марук и Арам мълчаха с наведени глави, но и двамата чакаха решението на Ева. Настъпи тягостна тишина. Ева погледна баща си. Погледна брат си, който гледаше някъде в страни, сякаш този въпрос не го интересуваше. Само майката беше вперила вечно тъжните си очи към дъщерята от която зависеше бъдещето на любимия й син, а може би и на цялото семейство. Тишината тегнеше в малката кухничка, сякаш на главите им се беше струполила лавина. Марук стана, направи две крачки към вратата, но се върна и седна на мястото си.

• Ева, дъще, ако ти сама не решиш, никой от нас няма право да иска от теб тази поредна жертва. Знаем колко скъп спомен е ланеца, както за теб така и за нас.  Твоята шевна машина и кордона са единствените връзки към предишния ни живот. В твоите сръчни ръце, благодарение на таланта и упоритостта ти машината се превърна в наш спасител. Може би трябва да дадем шанс на брат ти. Арам е трудолюбив и сигурно ще успее да ни помогне в тези трудни моменти, в тази чужда страна, където сме дърво без корен. Но ние искаме ти сама да прецениш, дали си готова да направиш и тази жертва, и никой няма да има право да се сърди ако ти не дадеш кордона.  

Марук беше благ и разумен човек. Под външната обвивка загрубяла от занаята и житейските неволи, той криеше чувствително и лесно ранимо сърце. Противник на насилието, той винаги се стараеше да убеди клиента, приятеля или близките си с практичния си ум и добротата. И сега постъпваше така, оставяйки на Ева сама да реши.