Дядо ми беше много интересна личност. Всеразвит талант. Изключително голям джентълмент, направо жонглираше с думите. Толкова беше добър. Винаги казваше каквото искаше да се чуе. Винаги на място, винаги кратко и ясно. Просто пускаше по някоя небрежна дума в хода на разговора. На пръв поглед лекомислено. Но тези уж изпуснати реплики тежаха тонове. Заковаше ги от раз. Нямаше път, в който да е казал нещо и след това някой да се осмели да добави нещо. След него всички мълчаха. Просто оставаха без аргументи, без да има какво да допълнят. Той беше последното парче от всеки пъзел.
Занимавал се е с всичко. Бил е треньор по футбол, военен, на млади години е обичал да пише, играл е народни танци, дори е представял страната ни в състезания в какво ли не. Трудно ми е да опиша колко му се възхищавах. Остави ми тефтера си, в който е писал почти всеки ден. С невзрачния си подпис е завършвал всяка мисъл, всеки ред, всяка дума. Късал е страници, личи си. Понякога дори той може би не е имал какво да каже.
Любими ми бяха следобедите, в които играехме шах.
Аз винаги се ядосвах, когато го правехме, защото все губех. Но той така печелеше, че всеки път ме караше да се чувствма победител. Научи ме на толкова много. Да се гордея с всяка загуба, да приемам болката, да не се страхувам от нея. Научи ме на търпение, на себеуважение и себедостатъчност, да бъда търпелива, сдържана. Научих толкова много от него.
Такъв човек беше дядо. Народен. Имаше огромно сърце, душа, чиста като памук. Раздаваше се за всичко и всички и някак все пак до последно успя да съхрани себе си. Никога не изневеряваше на същността си. Държеше на своето. Беше голям инат, но никога не спореше, ако не беше на 100% сигурен в доставерността на аргументите си.
Дядо знаеше какво е да нямаш нищо друго освен консерва с боб и никога не се е срамувал от това. Въпреки всичко, той знаеше как да смени всяка крушка, да завитни всеки болт, да поправи всичко в скромния си дом и на фона на това умееше да се държи с една класна дама в обществото. Можеше да ходи с оцапаната, скъсана риза, която миришеше на старо, защото така му беше удобно, но знаеше как да изглежда в разцвета на силите си с подходяща риза и сако. Връзваше си вратовръзките сам, правеше възела всеки път безупречен от първия път. Никога не е молил баба почти за нищо. Обичаше я истински.
Беше човек на изкуството. В себе си таеше толкова много таланти, които не знам до ден днешен как побираше в на пръв поглед кльощавото си и изпито тяло. Научила съм се от него да не съдя хората по външния вид. Щастлива съм, че имах възможност да познавам такъв човек.
И някак ми липсва. Да си мълчим.
Такъв беше дядо. Интересна личност.
- Е.Т.
© Евгения Всички права запазени
Поздравления, Евгения!