Знаех, че любовта си е отишла. Тихо, безмълвно както отиващото си лято.
С времето невидимите ѝ стъпки бяха оставили едва-едва забележима следа. Изглеждаше сякаш все още е тук, но всъщност отдавна я нямаше.
Чувствата както и времето, неусетно бяха охладнели и някак напомняха за лято или по-скоро приличаха на тези последни летни вечери – хладни, тъжни и мълчаливи. А от този хлад раздялата започваше да ми се струва все по-реална.
Изминали бяха няколко месеца без никакви новини, никакво обаждане, никакви писма. Един ден Той изчезна, ей така, без думи и без обяснения, просто си тръгна.
Отпуската свършваше, оставаха само няколко дни и след това трябваше да се върна на работа и отново да вляза в ритъма на живот на големия град.
Но сега бях тук - тъжна и сама. Сама в малката къща на брега на морето, която пазеше толкова много спомени, толкова много щастие и толкова много смях.
Тях вече ги нямаше, нямаше го и Него. Уютът и топлината, които внасяше бяха изчезнали заедно с неговото присъствие. То ...