ШАРАН

                 Този път си беше свършил работата навреме - не се налагаше да бърза. Караше спокойно. Подсвиркваше си с уста в такт с музиката и пръстите му равномерно почукваха по изпотения от топлината на ръцете волан. Беше свикнал със самотата в кабината на камиона по време на дългите курсове. Не обичаше да взема при себе си случайни хора, тръгнали на автостоп, но този път, може би заради хубавото време, може би заради хубавата музика или доброто настроение му се прииска да се разговори с някого.

               "Защо не ми вдигне ръка някой сега?  Би било добре да си имам компания. Още по-добре ще бъде, ако е някоя хубава автостопаджийка" - и като се погледна в огледалото за обратно виждане, намигна дяво­лито на отражението си.

               Изведнъж като излезе от завоя видя спрял автомобил с повдигнат капак. До него младо, дългокосо момче му направи знак с омаслена до лакътя ръка да спре. Никога не отказваше помощ, дори когато бързаше. Още по-малко пък сега можеше да отмине равнодушно край повредения авто­мобил. Натисна спирачките и спря пред него.

              - Какво има, бе момче? - попита още щом скочи от камио­на.

              - Знам ли? Много ви моля да ми помогнете! Както вървеше и спря. Не мога да разбера какво й стана.

         - Сега ще видим - запретна ръкави той и се наведе над двигателя.

          Опипа с опитна ръка кабелите и тръбите за горивото. Докато ръцете му работеха, очите му с любопитство разглеждаха собственика на автомобила. Беше се научил от баща си да съди за хората по ръцете. Макар младият мъж да ги бе изцапал доста, завирайки ги в частите на двигателя, той все пак прецени по дългите тънки, изнежени пръсти, по бялото под навитите маншети на ризата, че това са изнежени ръце, ръце, на които е чужд физическият труд. Те имаха кожа, която не познаваше парещата ласка на слънцето, нито дъха на вятъра. "Такива ръце не могат да отстранят повредата - те могат само да въртят волана" - прецени опитният шофьор и едва тогава погледът му спря на лицето. То само потвърждаваше характе­ристиката, направена по ръцете -  бледа кожа, като на болник, с бистри, хлътнали, но изразителни очи. „Къде съм виждал тези очи? Това лице ми е отнякъде познато! Но откъде? Не мога да се сетя." Напразно напрягаше мисълта си да си спомни. Може би така ми се е сторило. Има такива лица, които непрекъснато ни се струва, че сме ги виждали някъде, че сме се срещали и преди.

           - Дали ще тръгне? - попита обезпокоен младият мъж.

          "И този глас - продължи да си мисли водачът - и той ми е натрапчиво познат".

         - Ще видим! - и се качи в купето на лекия автомобил.  

         Завъртя контактния ключ. Моторът глухо изхърка и замря.

          По устните на шофьора пробягна незабележима усмивка, само ъгълчетата едва трепнаха нагоре. Докато излизаше от колата, лъскав предмет от задната седалка привлече вниманието му. Върху тапицерията лежеше дванадесетструнна електрическа китара. Зайчетата, хвърлени от слънчевите лъчи, отразени от красивия инструмент в очите му, прем­режиха погледа му. Като ги отмести, в тях светна прозрението.

          „Това е музикантът от мотела над града. Певецът! Знаех си aз, че не се заблуждавам. Ето откъде го познавам. Сега всичко си спомням!"

          Тогава отби от пътя да си купи няколко бири за вкъщи. Връщаше се от дълъг маршрут, беше изморен, искаше да си пийне като се прибере. На една от масите видя група мъже от гаража. Бяха пий­нали доста, шумът, който вдигаха, привлече веднага вниманието му. Косьо механикът се отдели с несигурна стъпка от компанията и спря при музикантите.

          - А бе, момчета - викна им той. - Докога ще стържете с тези китари като шмиргел по ламарина? Я изкарайте нещо хубаво, за душата.

          - Ами това е "Куин" бе, чиче! Какво по-хубаво да ти из­пълним от това? В цял свят ги харесват.

          - А бе, може Калин да е, може да е, който си ще, ама на моята компания не й харесва. Я да ни изпеете някоя по-засукана.

         - Не е Калин, ами "Куин". Боже, каква неграмотност! - присмя се музикантът. Каква простотия!

          - Ами ние сме прости, искаме нещо по-просто - не се обиди пийналият Косьо. Ще си платим бе, момче, но ни направете кефа, изпълнете нещо за душата, дето и ние да го запеем с вас, Я изка­райте онази, хубавата, "Червено вино снощи пих и капка не остана…

          И като им даваше тон, подканяше ги, дори им дирижираше механикът.

          - Ти си изкуфял бе, чиче! Такива кичове не пеем.

          Тогава се приближи младият мъж с дългата коса, този, който неспокойно пристъпваше сега от крак на крак до повредения автомобил.

          - Колко ще дадете, ако ви я изпея? - попита той.

          Очите на Косьо светнаха.

          - Двайсетачка ще ти лепна на челото!

          Певецът поклати глава отрицателно и радостта от очите на механика угасна.

          - Малко е. Ако дадете петдесетак, ще ви пея.

          Макар пийнал, Косьо ококори очи от изненада, изуми го с нахалството си това предложение.

             - Да не си луд да пееш такава песен! - намеси се барабанистът -  Ще ни се смеят.

              Но певецът не обърна внимание на думите му.

          - Е, давате ли парите? - обърна се той към шофьорите. Те бяха си пийнали порядъчно, за да се откажат, пък каквото и да им струваше това удоволствие - бяха взели заплатите. Бръкнаха се в джобовете.

Певецът преметна китарата през рамо, същата лъскава китара, която сега лежеше отзад на седалката и каза на останалите оркестранти тихо, но достатъчно силно, за да ги чуе той с трезвия си слух.

- Тези шарани са пияни като гръсти - дават петдесет лева. Нека отръскаме джобовете им и ние, няма само сервитьорите да нама­жат от тях. Те имат пари - печелят по много! Бълха ще ги ухапе.

                   Косьо тупна парите на уредбата и желаната песен изпълни задименото заведение. Шофьорите запяха и макар усилвателите да бяха пуснати до последно, наложиха се с дружните си гласове.

                  Много го ядосаха тогава думите и алчността на музикантите, но беше толкова изморен, така му се искаше да се прибере, да си легне при жена си, че не му се разправяше с тях, затова взе бирите и излезе бързо навън, подтиснат и раздразнен.

                 "Всеки те скубе, както може. Пиявици! - мърмореше тогава, докато, се качваше в автомобила.

  И ето го сега това нахакано музикантче да се върти безпомощно като пумпал около автомобила и да се умилква в краката му като кученце.

         "На подиума се пъчеше като бог, не поглеждаше хората в очите, наслаждаваше се само на техните ръкопляскания. Смяташе всички под подиума за измет, щом не познават "Куин". Сега ще те науча , ще ти дам добър урок.”

                   - Имаш ли инструменти?

- Имам, имам. Сега ще ги донеса! - засуети се музикантът.

Накара го да му даде всички инструменти от колата. После огледа с търсещ поглед местността, в която бяха спрели. В очите му блеснаха лукави пламъчета. Голо поле се стелеше от двете страни на пътя. На около половин километър се виждаше малка горичка.

          - Иди ми отсечи един прът от гората.

          - Отивам! - послушно рече певецът и забърза към далеч­ните дървета.

           Като донесе пръта, шофьорът го издърпа нетърпеливо от ръцете му и легна под двигателя. Чукна два пъти с него по някаква част и бързо се измъкна. Изтръска прахта от панталона си и като погледна към дългокосия, рече:

          - А сега да видим имаш ли късмет.

           Автомобилът запали. Младият мъж прибра инструментите и попита:

          - Колко ще струва ремонта?

          - Ами... - шофьорът се замисли. - Ще струва двадесет и пет лева - отсече той.

          Певецът изтри ръцете си в конците, които му подаде и извади парите от джоба си. Видя му се, че му вземат скъпо, но да виси на пътя още, не му се искаше!

          - Благодаря, че ми помогнахте! - каза той, докато пода­ваше парите.

          Шофьорът мълчаливо прибра банкнотите и се качи в камиона. Изчака лекият автомобил  да мине пред него и тръгна след него. Гле­даше да не изостава, защото знаеше, че скоро той пак ще спре и дългокосият може да поиска помощ от другиго.

          След няколко километра  автомобилът на музиканта отново пре­установи движението си. Този път не чака знак, закова до него.

          - Какво има пак бе, колега? Не върви ли? - викна му през стъклото.

          - Не върви! - отчаяно повдигна рамене музикантът. -Ще ми помогнете ли пак?

          - Ох, много трудна работа! Аз толкова бързам.

          - Моля ви се! Какво да правя тук, насред път?

          - Добре, ще ти помогна! Знаеш какво трябва да правиш, нали?

          Дългокосият кимна и понечи да тръгне към дърветата край пътя да отсече друг прът, но шофьорът го спря:

            - Не, това дърво не става. Ей там - от онези, на баира дето са, от тях трябва да ми отсечеш, че са по-здрави.

             Когато се върна, всичко се повтори. Колата пак заработи.

          - Разбирате си от работата - заключи певецът. - Като я пипнете и се оправя. Благодаря ви!

          Певецът понечи да влезе в купето на колата, но шофьорът го спря:

          - Чакай! Още двадесет и пет лева.

          Младежът с неохота извади пари и му ги подаде.

          Той сложи още двадесет и пет лева спокойно в джоба и се качи в машината си. Докато дългокосият прибираше инструментите, спря камиона до него и му каза:

          - Момче, като караш, гледай в таблото, а не мисли само за "Куин". Червената ти лампичка отдавна е светнала, ама кой да я погледне. Нямаш бензин, моето момче, а на колата й няма нищо. Добре, че има шарани като тебе, че да богатеят шофьорите. Ама и вие, музи­кантите, добре печелите. Петдесет лева - бълха те ухапала.

          Певецът гледаше като втрещен.  Двигателят на тежката машина до него рязко изфорсира и камионът потег­ли преди той да се опомни. Като мина край него, от смъкнатото стък­ло на кабината изхвърчаха банкноти. Те затанцуваха от въздушната струя като пеперуди пред очите му. Когато камионът се скри зад завоя и „пеперудите” тихо кацнаха в прашната трева край пътя, певецът се наведе да ги събере. Това бяха неговите петдесет лева.