ШЕГИТЕ НА "ВРЕМЕТО"
(животоописание)
Септември 2012 год.
Грохнал старец с инфарктно сърце и инсултен мозък стои подпрян на бастуна пред витрината на туристическа агенция. Чете десетките реклами за туристически направления... Невероятни възможности на цени от 200-300 до 1000-1500 евро. Неосъществима мечта за български пенсионер...
От съседната врата на баничарницата излиза високо младо момче и с усмивка шеговито пита:
- Избра ли си вече за къде ще пътуваш?
- Аз вече съм на път!
- За Италия или за Испания?
- Не! По-далече!
- Къде по-далече?
-За там не се пътува със самолет, а със катафалка...
- Стига де! Рано ти е още за там!
Продължавам по пътя през "Капана" към "Салона за красота", където подстригват пенсионерите "само за" 3 лв. и главата ми отново завира и кипва от спомени и въпроси "ЗАЩО?" И едно парещо "Защо?" Защо не ги опиша тия пусти спомени, които ме мъчат?
09.09.1944 год.
Роденото на 01.11.1935 год., ден на Народните будители, момченце вече е почти деветгодишно дете. Внук на трудолюбив български селянин, осиновено сираче, набеден от комунистите за "кулак". Единствено дете на родители, които "нямат правилно отношение към мероприятията на "народната" власт"!
Детето играе на селската улица с другите деца на "свинка". Удря с пръта смачканата консервна кутия и се старае да я вкара в изкопаната в пръста дупка на друго дете. Така правят всички, така се играе на "свинка"! Децата удряха смачканата консервна кутия и поглеждаха към балкана над Кричим дали не слизат партизаните.
На 07.09.1944 г., след обявяване на война на България, съветската червена армия беше минала Дунава и беше окупирала държавата им. Сега чакаха партизаните, но те така и не минаха по улиците и площада на селото. Видяха ги как манифестират по улиците години по-късно на седмичен кинопреглед в селското кино. По-късно новите партизирани "историци" нарекоха тая дата "Народно антифашистко въстание".
Септември 1949 год.
Три момчета от Кричим са завършили прогимназията в селото с отлични дипломи. Те са: Пишещият тези редове Петьо, детето на активен комунист Кольо и детето на набеден "фашист" Насето. Докато трите деца играят на улицата като приятелчета, бащата на Кольо, по поръчка на Партията, тършува из двуетажната кулашка къща на семейството на Петьо и търси укрити хранителни продукти - жито, царевица, брашно, за да ги конфискува в името на "народната власт"! Децата не знаят това. Те играят на улицата. Бащата на Насето, син на свещеник, за изкупление на "фашистката" си ориентация е изпратен на фронта да се бие в така наречената "Отечествена война". Война, наложена ни от Сталин, която не се води на собствена територия, за освобождаването на българската земя, а на чужда територия, беше кръстена "Отечествена"! По волята на победителя.
Така или иначе, трите деца заминават да учат в Пловдив. Петьо и Кольо живеят в една квартира и учат в един клас. Когато бащата на Кольо идваше в Пловдив на партиен инструктаж, нощуваше в нея. Когато бащата на Петьо го привикваха в ДС за "съветване" в избата на "Гурко" 1 в Пловдив, да не шикалкави с "държавните доставки", пак нощуваше в нея. Двамата бащи не се срещаха, а децата не знаеха още нищо. "Партийно-класовият подход" още не беше моделирал мозъците им. Докато един ден Кольо не изтърсва "кулак"! Петьо му отговоря "простак"! Защо "простак"? Защото има рима... В неделното утро, когато баба Кръста, хванала за ръчичка малкия Кольо, тръгваше на черква, на 50 метра по-нататък, от дворната врата излизаше баба Марийка, хванала за ръка Петьо. Бабите с двете деца-връстници влизаха в черквата, прекръстваха се и запалваха свещи. Двете деца се прекръстваха и влизаха от страничната врата в олтара, за да помагат на свещеника. Бабите се надяваха внуците им да станат добри християни, спазващи десетте божи заповеди. Сега във детските им сърца покълваше проповядваната от комунистите "класова" омраза. ЗАЩО?
Юни 1953 год.
Училищният двор на Шесто смесено средно училище (бивше "Карнеги"), в Пловдив. Връчват дипломите на завършилите с отличие средното си образование. В строя е само Петьо. Председателят на "Учкома" Кольо и Насето са с измъчена, непълна четворка. Насето напуска Кричим и се запилява някъде край Варна, за да се скрие от "лошия си произход". Кольо искаше да стане "льотчик", но не успя. Дали лекарите не го одобриха или ниският успех беше причината, само той си знае. Прибра се в Кричим и стана платен комсомолски секретар в селото. И добър приятел на Партийния секретар, тютюнопушенето и... алкохола. А Петьо обмисляше внушението на баща си, който искаше единственият му син да стане инженер, като неговия съученик Линения Гочо (инж. Георги Начков), с който до "трето отделение" е стоял на един чин. След трето отделение се е захванал да работи нивите на баща си, стълба на Арнауткиния род - дядо Петър. Мечтата му се осъществи, но връщайки се от работа на каскадата, в автобуса получава мозъчен кръвоизлив и умира на 57 години.
Есента на 1953 год.
Завършилите средното си образование се готвят за приемни изпити във висшите училища. Но за да се явят на изпити, им трябва характеристика от Партийния комитет, а такава не се дава на всеки!
Партийният комитет в Кричим, сформиран от представители на няколкото комунистически фамилии, отказа да даде характеристики на децата на "кулаци" и "фашисти". Развитието на тия деца беше блокирано. Докато един ден, един полуграмотен, говорещ на диалект, но мислещ партизанин от отряд "Антонивановци", на име Георги Бубаров, събра партийния комитет и ги попита:
- Вий кво искъти ут тии дица ба? Оти им пречите дъ учът? Нашти га ни щът дъ учът, бърим тяйните дидът дъ учът! На таа държава и трявът учини оръ!
Партийният комитет омеква и дава характеристики. ЗАЩО е била тая човешка злоба? Убиваща човешки съдби...
Петьо кандидатствува архитектура и инженерство във Висшия инженерно-строителен институт София. Един от четирите института, обособен от съществуващата до момента "Държавна политехника Сталин". Кольо и Насето ги няма. Не кандидатстват никъде.
За изпита по рисуване за кандидат-архитектите Петьо беше нарисувал успешно главата на Ленин, околните се възхищаваха на произведението му и той си въобрази, че е художник. На изпита обаче получи оценка добър 4 и не се класира. Влезе в хидротехническия факултет на редовно обучение. По време на първите лекции, постепенно в залата се появяваха нови, непознати от изпитите колеги. Това бяха така наречените"рабфаковци" (рабфак - работнически факултет). С оформено, незавършено средно образование, те влизаха без приемен изпит, "по право". Ставаха полуинженери и ги назначаваха за началници.
1956 година
Петьо беше студент трета година, когато унгарските студенти се надигнаха с бунтове срещу комунистическата система. Будапеща се вълнуваше. Съветски и български танкове сновяха по улиците и стреляха по сградите.
Уплашена от т.н. "Унгарски събития", управляващата БКП реши да проведе чистка в българските висши училища. Във ВУЗ-овете заваляха писма от местните партийни организации по села и градове, със имена на "неблагонадеждни" студенти, които трябва да бъдат изключени. Партийната организация в хидротехническия факултет (в която беше и рабфаковецът от Кричим Ст. Апостолов) изготвя списък с имената на студентите, които трябва да бъдат изключени. Връчва го на Декана на факултета проф. Димитър Върбанов, завършил и специализирал във Франция (Не в Москва!). Той прочита списъка и им заявява: "Вие, колеги, какво искате от мен? Да изгоня най-добрите си студенти? Няма да го направя!" Изключиха само двама или трима. Другите останахме. Проф. Върбанов, вечна му памет, доживя до стотачката. А на колегата Апостолов, чичо на съпругата ми, Господ да му прощава! Защо е била тая нечовешка злоба?
СЛЕДВА!
© Петър Петров Всички права запазени