Шегите на "Времемето"  7.1

                                                            Куба  1972 - 1976

                                    На път за Куба- El territorio libre de america.

                                        30  октомври 1972- 02 ноември 1972

                                                                                      Продължение 7.1

               Сбогувах се с колегите от АЕЦ "Козлодуй" и се прибрах в Кричим, за да подготвям багажа си за далечното пътуване. Зареждах куфара с дрехи, обувки и лични вещи, за които имах информация, че в Куба не могат да се купят. Купувах и неща за подаръци, на които кубинците, в немотията си, най-много налитат. На 30 октомври след обяд, трябваше да отлетя с БГА "Балкан" от летище София.

              Не се страхувах от това, че някой милиционер или агент от ДС, може да ме върне от летището, което според "опитни"лица,  се било случвало. Моят връстник от детинството, съученик и съквартирант до завършването на гимназията в Пловдив, Кольо, година след мен влезе да следва във ВИИ "Карл Маркс". Доколкото си спомням завърши "Политикономия". Мина през разните партийни школи, включително тая в Симеоново. И вече беше подполковник Никола Ангелаков. Шеф на Държавна сигурност  към Окръжно управление на МВР гр.Пловдив. Нямаше вероятност документите ми да не са минали през него и да не ги е одобрил. Не бях се срещал с него и не съм разговарял за заминаване за Куба. Вероятно у него е надделяла Човечноста и е настъпил строгата повеля на Партията за борба със "класовият враг". При такава ситуация би било глупаво да се изпраща милиционер или агент на ДС, за да ме връща от самолета.

              Не се страхувах и от "предупреждението" на мой "информиран" колега:

              - Внимавай много на летището на Мадрид! Там в стените на залата има скрити вратички. Могат да се подведат да влезеш в някоя от тях и да те отвлекат!

              - И да затъна в блатото на загниващия капитализъм? Шеговито отговарях аз.

             Слушам и недоумявам сериозно ли ми говори тия глупости или иронизира. По-вероятно беше второто, ама знаеш ли го?

             Повече се замислях за това, че около 01.11.72, рожденият ми ден, ще летя над Бермудския триъгълник, наричан "Триъгълникът на смъртта"! В него бяха безследно изчезнали много кораби и самолети. В дните около рождения ми ден, три пъти се бях разминавал със смъртта. Първия път при влизане в десния отбивен тунел на язовир "Антонивановци"(Въча). Едър скален къс се откърти от свода на тунела, одра коженото ми яке на левия ръкав и без да ме нарани, падна на дъното, по което се движех. За втория случай, при който загина техническият ръководител Петър Кацаров, вече разказах. Третото разминаване със смъртта беше на площад "Славейков" в София. Бях в командировка. От тичане не ми остана време за обяд и реших да хапна нещо на крак. Влизам в сладкарницата до някогашното кино "Славейков" и си купувам паста с много крем. Излизам  от вратата и стъпвам на тротоара с вдигната лява ръка, готов да захапя пастата. Нещо мина пред носа ми, перна ръката ми и леко я одраска. Погледнах пред бомбетата на обувките. Пред тях лежеше размазаната паста и парчета от тухла. Имаше силен вятър и той я беше откъртил от комина на пететажната сграда. След около месец, от фасадата на сграда на сегашния площад "Гарибалди" падна главата на статуя, която уби човек. Живот! Най-несигурната форма на съществуване на материята...

                Сега, по същото за мен рисково време, ще летя над Бермудския триъгълник! При тетият път "стомничката" остана цяла. Не се строши! Ще издържи ли и четвъртия?

               На 30 октомври 1972 год., в собствения ми двутактов "Вартбург", се качваме аз, майка ми, съпругата ми и двете ни деца в предучилищна възраст Веско и Дорина. Зад волана сяда братът на жена ми Тошко. Казвахме му "Дългият". Сега на него по ръст прилича най-големият ни внук Петър. Тошко почина в големи мъки, много млад, от рак на белия дроб. Пушеше. Сега той шофираше.

              Спряхме на  паркинга пред летището. Грабнах куфара и тръгнахме. Влезох в залата за митническа проверка на багажа, а изпращачите останаха пред вратата. Провериха куфара, качих го на лентата и той тръгна към самолета. Не бях се сбогувал с близките си и тръгнах към вратата, пред която чакаха. Един милиционер подвикна по мене:

                - Ало, къде си тръгнал! Не може да излизаш след проверка на багажа.

                - Отивам да се сбогувам с близките  си!

                - Не може, връщай се! Ако излезеш, ще те вкарам в кабината и ще те съблека гол за проверка!

               - Готово, бе приятел! И ти ли си от тия, дето се радват на голи мъже?

               Излязох, целунах близките си и се върнах в залата. Не ме вкара в кабинката, да ме съблича гол!

              След обяд се качих на самолета на БГА "Балкан", "Ил 18" и тръгнах по 12,000 километровия полет- една четвърт от обиколката на земята по екватора! Над западна Европа и Атлантика, до брега на Америка.

             С тоя самолет трябваше да стигна до Прага, където щеше да ме чака моят по-млад чешки колега инж. Властимил Хозман. Кацнах, намерихме се и се качихме на неговия "Трабант". С него и съпругата му се познавахме от няколко години. Бяхме     се запознали на българското черноморие. Разговаряхме на "бащиния" руски език. Нали бяхме поданици на две държави, под крилете на Сталин - Баща на народите...

Минахме пред "Народни дивадло" на Прага и се отзовахме пред блока, в който беше тяхното жилище. В него трябваше да пренощувам и на другият ден, късно след обяд да се кача на самолета на "Кубана де авиасион" ИЛ 62, за да продължа през през Мадрид, Азорски острови до Хавана.

               Семейство Хозман имаха момиченце, което вече ходи и две кученца, с които играеше. За мене това беше малко странно, но... Вечеряхме, поговорихме и ме настаниха в стаята, в която щях да нощувам. Сутринта, когато станах, потърсих обувките си в антрето, но намерих само едната. Другата открих под леглото, нагризана от кученцата. В Хавана щях да слеза с нагризана обувка. Закусихме. Власта замина на работа, като ме уведоми, че ще се върне навреме, за да ме закара до летището. С пани Хозман излезохме на разходка по Вацлавски намести, където тя ми показа раните по фасадите, нанесени от съветските и българските танкове по време на чешките събития от 1968 година. Приемаха ме като приятел,  защото знаеха, че аз не одобрявам тази агресия. В късния следобед се разделихме и Властимил ме откара  на летището. С по-бързия и мощен ИЛ 62, скоро стигнахме Мадрид. Приземихме се на летище  "Барахас" и слязохме от самолета. След около час отново заехме местата си, но самолетът не тръгна. Накараха ни да слезем от самолета и всеки да вземе багажа си от лентата. Един куфар и чанта останаха  неполучени и  бяха  прибрани          от служител  на летището. Оказа се, че един пътник от самолета, кубински студент в Букурещ, на име Хесус, не е пожелал да продължи до Куба, а е решил да остане в Мадрид. Без да е отвличан. А багажаът му е трябвало да бъде свален,  за да се отхвърли съмнението, че в него може да има бомба. Самолетът  отлетя по посока Азорски  острови. Летището беше на малкото островче Санта Мария, южно от най-големия остров Азорес. Строено е по време на Втората  световна  война, за нуждите на американските военни  самолети, които воюваха срещу Хитлер, като съюзници на СССР. След войната става гражданско.

                Самолетът се снижи за  приземяване на пистата още докато беше над океана. Имаш чувството, че ще кацне в океана. Летището, една стара грамадна сграда на едно ниво, беше пълно с магазини, които пък бяха препълнени със злато. Само да имаш валута. Но ние тръгвахме от България с   20-30 долара! Срещу грамадната входна врата имаше също толкова голям изход към паркинг, пълен с коли. Без бариери, без охрана! Всеки, който е решил да остане на португалска територия, е добре дошъл!  Самолетът отлетя, създавайки същото измамно чувство, че от пистата ще скочи във водата... При бон шанс щяхме да прелетим над Триъгълника на смъртта и след около шест часа щяхме да сме във Хавана.

               Дълъг път! Стоиш в удобното кресло, ядеш, спиш и чакаш да свърши. По едно време ми се допи вода. Натискам копчето и стюардесата идва. Тя говори само испански. Пита ме нещо, но аз не разбирам. Аз се чудя как да кажа "вода". Досещам се и го казвам на латински "АКВА". Тя се усмихва и казва, а "АГУА" и ми носи чаша вода. Научих първата дума на език, който съм ползвал в работата си четири години!

               На 02.11.72 сутринта кацнахме на Хаванското летище "Хосе Марти". При тръгване от София беше валял сняг. Сега излизах от самолета, в който климатикът беше поддържал оптимална температура и влажност. Стъпих на  стълбата и ме лъхна горещият и наситен с влага тропически въздух. Първата ми мисъл беше "Тука няма живот!" и " Кога ли е първият обратен полет!"

               Оказа се, че има живот. И то не лош,  за чужденците в Куба.

               Групата от около 12 човека български специалисти се събра. При нас дойде кубинец с преводач и ни обясни, че е  от "Асистенсия текника" и е дошъл на летището да ни посрещне и да ни отведе до хотел "Капри", където имаме резервирани стаи. Стая за всеки човек! "Асистенсия текника" беше структура, която имаше задължението да се грижи за условията за живот на всички чужди специалисти. Без нея, животът им наистина можеше да бъде тежък.  Но я имаше.

                                                                           Следва Шегите на "Времето" 7.2

                                                                                     Ла Авана  - Олгин