Беше началото на месец май. Ябълката, крушата и дюлята пред къщата ни напълно се бяха разлистили. По клоните на асмата вече бяха избили чепчици с мънички, зелени топченца. Бях на тринадесет години, ученичка в шести клас. Връщах се от училище и видях, че металната пощенската кутия, закачена на пътната ни врата, е пълна. Бутнах резето отдолу и оттам изпопадаха вестник „Работническо дело“, списание „Нов Живот“ /“Yeni hayat“/ и едно писмо. По марката и адреса на подателя разбрах, че е от Турция и се затичах към вкъщи. Дядо, върнал се скоро с кравата и юницата от паша, беше се изтегнал за обедна дрямка на леглото.
– Дядо, виж, имаме писмо! – подадох му плика аз. Той стана, огледа го и каза:
– От Хасан Дайъ от Турция е, дъще!
Дядо не беше ходил на училище, но покрай мен и брат ми се научи на четмо и писмо и на турски, и на български език. Четеше бавно, изписваше с големи изкривени букви по две, три изречения в писмата до роднините си в Турция, чийто автор основно беше баща ми. Татко не беше ...