„Двадесет и петият час“ е творба (издадена на български език от фондация „Каритас“ през 2016 г.) на румънския писател и православен свещеник Константин Вирджил Георгиу, която със своя антиутопичен сюжет представя напълно реални тоталитарни режими. От личен опит Георгиу се сблъсква с жестокостта, парадоксите, сивотата и нелепостите в тоталитарните общества, което поставя разказа за живота на основните персонажи на границата между абсурда и реалността. И понеже румънският творец е наясно с безсърдечието на нацизма и жестокостта на комунизма, той успява да предаде атмосферата на безсмислието, витаещо във въздуха, който дишат героите, и в същото време разконспирира същото това безсмислие чрез размислите на главния герой в романа – Траян Коруга. Траян, също като Георгиу, е писател.

За тази творба Мирча Елиаде пише следното: „Двадесет и петият час“ е една от най-големите книги на 20 в., защото разкрива аспект от съвременната история, който никой друг европейски или американски писател не е изяснил с такава проницателност. Става дума за първата литературна творба, която изразява терора на съвременната история, означаващ за голяма част от хората на планетата било смърт, било в превръщане в машина – деперсонализация или дехуманизация“.

„Двадесет и петият час“ излиза през есента на 1949 г., когато Студената война е в разгара си. Заради лоялността си към истината, като повечето пророци, Константин Вирджил Георгиу не проявява снизходително безразличие към неправдата, независимо от коя страна на желязната завеса се намира тя. Чрез устата на Коруга Георгиу прокламира това, което на повечето дисиденти от Източна Европа им е минавало поне веднъж през ума по отношение на свободния Запад. Писателят споделя в разговор със съпругата си: „Американците не ни мразят. Те просто не подозират за нашето съществуване. И никога не ще узнаят, че съществуваме. Западната цивилизация, в своята последна фаза на прогрес, вече не се интересува от индивида“.

Но Георгиу е безпощаден най-вече към тоталитарните режими, защото те обезличават личността на човека. Осъзнавайки мрачната неизбежност на идващото зло, Коруга споделя ужасяващата си прогноза със следните думи: „Скоро ще бъдем преотстъпени на руснаците, сиреч на най-жестоките хора, каквито някога е имало на земята. И ако все пак мога да понеса „човека-машина“, сведен до функцията си на робот, то не бих могъл да оцелея пред „моторизирания дивак“.

Константин Вирджил Георгиу предрича, че човечеството е обречено, защото той ясно вижда пътя, по който управленският елит насочва съдбата на нациите, отдалечавайки ги от истината в името на техническото развитие на света. Траян Коруга констатира този край така: „От мига, в който човекът бива сведен до технико-социалната си стойност, може да му се случи какво ли не. Той може да бъде арестуван и пратен в лагер, убит, принуден да върши всякаква работа – заради някакъв петилетен план, в името на подобрението на расата или на други цели, присъщи на техническото общество, без да се зачита неговата личност. […] Човекът ще бъде впримчван от техническото общество в продължение на дълги години. Но той няма да загине в окови. Техническото общество умее да създава комфорт. Ала то не може да създаде Дух. А без Дух няма гений. Общество, лишено от гениални хора, е обречено на изчезване“.

Трагичният сценарий за края на цивилизацията може би е описан най-добре в следващия цитат. Тук Коруга говори за нещо, което е жизненонеобходимо за всеки човек – става въпрос за въздуха. Атмосферата на безсмислие, агресия, технологична бездушност е това, което задушава не само главния герой, но и всеки, които разбира, че човек не може да съществува истински, без да диша въздуха на истинската свобода. Думите на Коруга звучат плашещо актуално: „Веднъж участвах в патрулиране с подводница. […] Останах хиляда часа под водата. В подводницата има специален прибор, който показва кога трябва да се поднови въздухът. Някога, когато не е имало такива прибори, моряците взимали на борда бели зайчета. Щом атмосферата станела отровна, зайците умирали и моряците разбирали, че имат още пет-шест часа живот. […] Това е дарът, с който разполагат белите зайчета и аз. Шест часа преди останалите човеци ние усещаме мига, в който атмосферата не става за дишане. От известно време имам същото усещане, което имах на борда на подводницата: атмосферата е задушаваща. […] Човешкото същество вече не я понася. Бюрокрацията, армията, правителството, организацията на държавата, администрацията – всичко това допринася за задушаването на човека. Настоящето общество служи на машините и на техническите роби. То е създадено за тях. Хората са обречени на задушаване, без да си дават сметка. Те продължават да вярват, че всичко е нормално както в миналото. Хората от подводницата също устояват на отровената атмосфера, но след смъртта на зайците им остават само шест часа. Ето защо знам, че всичко е свършило“.

Защо обаче е редно да обърнем внимание на посланията в „Двадесет и петият час“? Отговорът на този въпрос е много лесен. Писаното слово притежава изключителната власт. Има текстове, които оживяват пред очите на читателя, заради своята вярност към истината и заради пророческите си качества да виждат в бъдещето. 2023 г. е далечно бъдеще за творящия в средата на миналия век Вирджил Георгиу, но той сякаш вижда ясно как механизираният човек и тоталитарната среда изземват така необходимия ни въздух и ние, точно като членове от екипажа в подводницата, която описва Георгиу, сме поставени в ситуация, в която сакаш ни остава само да броим часовете от смъртта на последния бял заек.

Днес, над седемдесет години след издаването на романа, ние наистина вървим към един механизиран, трансхуманен свят. Този път не се е появил спонтанно. В продължение на години управленският елит завлича човечеството да тръгне по него. В декларация от 1998 г. учени и политически деятели като Дъг Бейли, Андерс Сандберг, Густаво Алвеш, Макс Мор, Холгер Вагнер, Наташа Вита-Мор, Юджийн Лайтъл, Бърни Старинг, Дейвид Пиърс, Бил Фантегроси, Ден Отер, Ралф Флечър, Катрин Еджис, Том Мороу, Александър Численко, Ли Дениъл Крокър, Дарън Рейнолдс, Кейт Елис, Том Куин, Михаил Свердлов, Ариен Кампхьойс, Шейн Сполдинг и Ник Бостром изработват декларация, която чертае бъдещето на новия човек.

Част от този документ звучи така: „Създаването на политики трябва да бъде направлявано за това индивидите да имат и ползват широк личен избор относно начините, по които да развиват и усъвършенстват своя живот. Това включва използването на бъдещи техники за подпомагане на паметта, концентрацията и менталната енергия; терапии за удължаване на живота; технологии за репродуктивен избор; криогенни процедури и много други възможни технологии за модификации и подобрения на човека“. Няма да тълкувам написаното, само ще отбележа, че страшните опасения на Коруга се оправдават изцяло.

Днес, над седемдесет години след издаването на романа, ние наистина живеем в един свят, в който тоталитарните фашизъм и комунизъм, отново изземват въздуха за дишане. Ако можем само да видим медицинския фашизъм, свързан с мерките около коронавируса или джендър комунизма, или някое от множеството други лица, с които тоталитарният контрол се проявява в почти всяка област от живота ни, ще разберем колко пророчески са предупрежденията на Константин Вирджил Георгиу в „Двадесет и петият час“.

Траян Коруга е някой, на чиито думи никой не вярва, и все пак той решава да напише истинска книга за съдбата на човечеството. Неговият жив роман е обречен да има трагичен край. Дали краят на цивилизацията обаче наистина ще е трагичен? Това е важен въпрос, още повече че по всяка вероятност сега се намираме в кулминацията на романа, описващ човечеството. Вярата в библейския сценарий разкрива, че краят няма да е трагичен за всички. За част от героите ще има хепиенд. И все пак, ако се върнем на примера с подводницата, ще е добре да си припомним, че скоро ще изтекат шестте часа от смъртта на белите зайци.

Бележка на автора : За пръв път статията е публикувана електронното издание „Свобода за всеки“ / www.svobodazavseki.com