Младият мъж излезе от кръчмата, с несигурна походка прекоси малкото площадче и се отправи към булеварда. Беше три часа през нощта и движението бе почти напълно замряло. Подпря се на един пътен знак, гадеше му се, тъй като бе прекалил с алкохола. Освен това го бе срам,задето по време на срещата с бившите си колеги от университета се бе разхълцал, като жалък пияница.

  Но вече всичко бе приключило, сега просто щеше да се прибере в ергенската си квартира и да се наспи хубаво. А на сутринта със сигурност щеше да го боли ужасно главата и щеше да се чувства още по-кофти, че се е изложил пред бившите си колеги, и най-вече пред Деси, която бе толкова мило и красиво момиче, но… нещата помежду им не се бяха получили, а и едва ли някога щяха да се получат, за съжаление.

  Младият мъж се зачуди дали да не бръкне с пръсти в гърлото си и да предизвика италианската салата и четирите мастики да излязат; знаеше, че това би спряло неприятното гадене и замайване. Хлъцна, после изпсува и понечи да вкара показалеца си в гърлото. В този момент замъгленият му поглед мерна такси, със зелена светлинка в горната част на предното стъкло. Реши да отложи повръщането за по-късно, когато се прибере вкъщи, и вдигна ръка. Таксито бавно спря пред него.

  Посегна да отвори предната врата, но в същия момент задната врата изтрака и се отвори. Шофьорът каза „заповядайте”, а после се представи, но младият мъж не чу името му, защото покрай тях профуча един мотоциклет.

  Младият мъж се изненада, че таксиметровите шофьори вече са започнали да се представят на клиентите, но замъгленият му мозък бързо отказа да се занимава със странната любезност на шофьора. Настани се на задната седалка, после вдигна глава, пое си дълбоко въздух и каза:

  - Улица „Стрешер”, номер 12.

  Таксито бавно потегли, после шофьорът с равен глас отвърна:

  - Прието.

  Пияният мъж пак се разхълца. Виеше му се свят, срам го беше пред шофьора, освен това се опасяваше да не направи беля в таксито – съдържанието на стомаха му сякаш бавно си проправяше път нагоре по хранопровода. Съжали, че не е повърнал преди да се качи в таксито. Копнееше колкото се може по-бързо да стигне до дома си. Но таксито се движеше адски бавно, с не повече от четирийсет километра в час.

  Загледа се напред; направи му впечатление, че между предната и задната част на таксито има дебело стъкло, след това му направи впечатление и че… шофьорът няма глава. Дланите му, облечени в ръкавици,въртяха волана, ръцете му се полюшваха при всеки завой, но просто… на раменете му нямаше глава. Над сакото му стърчеше бяла колосана яка, над която нямаше нищо, а отдолу… отдолу се виждаше тъмна дупка. Празнота.

  Младежът пребледня и изписка стреснато. Сърцето му бумтеше в гърдите, погледът му се замъгли още повече.Отдръпна се назад, после понечи да отвори страничната врата, беше твърдо решен да скочи в движение от автомобила, толкова бе ужасéн. Но вратата  се бе заключила и отказваше да се отвори. Тогава си помислиш, че е възможно да има халюцинации, че в кръчмата са му сипали мастика менте. Вторачи се отново напред. Шофьорът продължаваше да е без глава. Но въпреки това въртеше умело волана,ужас. Изхлипа:

  - Кой сте вие? Защо? Как така…

  Десетина секунди по-късно се чу:

  - Улица „Стрешер”, номер 12, прието.

  Страховитият шофьор говореше, въпреки че бе без глава. Паникьосаният младеж имаше чувството, че сърцето му всеки момент може да се пръсне. Кършеше ръце и се мяташе напред – назад като хваната в капан лисица. А шофьорът без глава си караше спокойно.

  Уличните лампи бавно се изнизваха назад. Таксито обаче поне се движеше в правилната посока.

  - Моля ви, спрете! Искам да сляза веднага!

  - Улица „Стрешер”, номер 12, прието.

  И тогава младият мъж повърна, но от това изобщо не му олекна, защото шофьорът продължаваше да е без глава, а и очевидно не бе халюцинация.

  Опита се да мисли, но не можа да намери разумно обяснение за случващото се за краткото време, докато разумът му все още функционираше.Припадна от стрес.

  Усети удар, някой му бе зашлевил шамар. Отвори очи и видя пред себе си намръщена физиономия. Човек, истински, съвсем истински човек, с глава.

  - Младежо, всичко си оповръщал, не те ли е срам!

  - Ами… аз… той…  

  - Не стига че са безплатни тези такситата, ами и не ги пазите!

  - Аз… таковата…

  - Кой ще плаща сега за чистенето! Уф, как мирише! Мастика, а!

  В този момент младият мъж видя, че един друг човек, облечен в син гащеризон, слага … глава на шофьора.

  - Това е робот!- възкликна той.

  - Абе младежо, ти от небето ли падаш? Рекламите се вървят по телевизията вече втори месец. Тестваме дистанционни таксита, засега само нощно време. Това, не е робот,а просто манекен, разбира се, идеята е да не се стряскат хората. Всичко се управлява от оператори, но от разстояние, чрез джойстици. Ама ти наистина ли не знаеше? Не чу ли съобщението, когато влизаше в таксито? Фирма „Дижитранс” – дистанционни таксита?  

  - Ами … не. А главата?

  - Главите им понякога падат при завой, дефектни са, затова дойдохме. Така… държиш ми 35 лева и 45 стотинки за почистването. Фактура?