Шосе 112

Мари-Йоанна отметна два пъти коса - на ляво и на дясно; нежно я повдигна с ръка й я остави да падне меко върху раменете си. Огледалото на стената я отразяваше перфектна - такава каквато си е. Премлясна с устни и ги начерви.

Дани видя отражението си, но не обърна внимание. Застана пред писоара и се облекчи. Пикаеше му се от двайсетина километра; мислеше да отбие колата и да пикае отстрани до пътя, но точно тогава видя рекламата на бензиностанцията. Беше на ръба да намокри гащите пред вратата на тоалетната, обаче издържа. Намокри лицето си със студена вода и се погледна в огледалото; водата, стичаща се по лицето му, го разхлади и освежи. Пусна език над долната си устна и с върха му пое капките вода, задържали се в острата брадичка под нея. Отпи. Насити жаждата си. Вдигна дясната си ръка сгъната в лакътя и притискайки я в лицето си, я плъзна надолу, отцеждайки останалате на капки от него. Видя се; не беше хубав, но затова пък печен и си му личеше. Усмихна се. Отражението, му отвърна с чаровна, тежка усмивка. Готин тип. Сега ще изпие едно кафе на бара и продължава. Отвори вратата на тоалетната. . .

На излизане от дамската тоалетна Мари-Йоанна почти се сблъска с мъж, който излизаше от мъжката. Стресна се; не видя лицето, но гласът му, й хареса. Нежен, макар и леко дрезгав: Може би е жаден. Той доста ловко избегна сблъсъкът с нея и учтиво се извини за притеснението, което простете, без да искам й причини. Тя побърза да излезе от там и прекосявайки кафето излезе отвън при колонките за гориво. Колкото и да беше горещо, въздухът тук навън, бе по-приятен. Погледна към краката си - обувките я стягаха. Може би не бяха най-добрият избор, но кой ли e предполагал, че ще се стигне до тук. Нищо не е изгубено; може би така е по-добре. . . Запъти се към шосето.

Сервитьорката поднесе кафето пред Дани и му предложи мляко. Прие го; дори реши да изяде и една палачинка със сладолед. Момичето се усмихна; мъжът беше симпатяга, не като спиращите тук груби, дебели шофьори или пък отчаяните търговци на разни боклуци и джунджурии. Много рядко, ако се появеше някой красавец, той се оказваше такъв жалък лигльо, че. . .

Дани. . . Мислите му се отскачаха ту към случката с момичето в коридора на тоалетната, ту се връщаха на сутрешния телефонен разговор. . . Кафето го ободри. Палачинката беше наистина готина - с боровинков сладолед. Сервитьорката, мила и бърза, въпреки че беше пълно с подвикващи дангалаци с мазни фланелки; космите по лицата им висяха от всякъде - дори от ушите. . . Извика я и плати. Излезе навън; миришеше на бензин и въпреки това въздухът се дишаше леко. Обърна се към витрината на кафето. Момичето го гледаше, така както си беше надвесено над масата, забравило и глухо за задълженията и бандата шофьори. Той й махна (беше го гледал в някой филм, можеше да е филм, но не бе), обърна се и прекоси по бетона до паркираният Бюик със свален гюрук. Метна се без да отваря вратата - вече не мислеше за сервитьорката и "нейният" филм. Запали двигателя - мощ и музика.

На пътя Мари-Йоанна махаше само на автомобили; ужасяваше от камионаджиите - гадни свине. С автомобил ще е по-спокойно и по-бързо, което беше и по-важно. Една открита и мощна кола с пясъчен цвят излезе от бензиностанцията на пътя. Тя вдигна ръка. Колата отби; още преди да спре тя го видя. Беше мъжът от тоалетната. Нещо под гърдите я погъделичка. Усмихната се качи вътре; само секунда преди това, мъжът се бе наклонил през седалката и бутна вратата за да й я отвори. Докато го правеше държеше главата си изправена нагоре и я гледаше в очите. Какъв поглед само. . . (той не мислеше за нея - един телефонен разговор се въртеше в мислите му). Двамата си казаха нещо и Бюика излетя с мощен рев сред прах и камъчета от банкета. Насреща му се задаваха три камиона, които намаляваха за да влязат в бензиностанцията (а шофьорите им да тормозят сервитьорката).

Дани натискаше педала на газта без притеснение. Вече бе забелязал, че спътничката му не се смущава от високата скорост. Не се бе сетил веднага за това, но все пак се увери, че тя няма нищо против. . . и сега летеше по шосе 112 с пясъчният си Бюик. Оставаха още петстотин километра - почти половината разстояние. Имаше време, за да е там до вечерта. Тези мисли го успокояваха; думите вече се бяха подредили в главата му. По-важното бе, да е там и тогава ще го изрече. . . това в главата му са само думи - безплътни, неизказани. . . Вятърът минаваше през косата му. Той бе мъж на място - винаги го е знаел. Думи, само думи. . . Още петстотин километра.

Спътницата на младият мъж също се наслаждаваше на вятъра в косите си (може би, ако имаше кърпа за глава. . . представи си се, като фаталната главна героиня от холивудски филм; хареса й). Всъщност, какво я правеше по-различна.

Момичето изглеждаше спокойно. Нейният спътник, шофьорът на Бюика, продължаваше да поддържа висока скоростта, с която, наистина сякаш летяха; това я устройваше напълно.

Мари-Йоанна хвърляше по някой поглед към мъжа зад волана; на моменти го задържаше и за по-дълго, но той, като че ли не забелязваше нейният интерес. Тя се загледа в редицата от дървета покрай пътя, прелитащи покрай тях. Главата й клюмна в страни, върху дясното рамо. Бе опънала ръка, напред върху вратата на автомобила; чувстваше се перфектно. Това издаваше и премреженият й поглед. Тя извърна сластно глава към мъжа и този път бе решена да задържи погледа си толкова дълго, колкото е необходимо, та той да й обърне внимание. Не желаеше да използва думи. . . Думи, думи, думи, само думи. Видя как лицето му се изопна, той сграбчи волана със все сила, колата се разклати. . . двамата подскочиха в нея. . . Предпазният колан се вряза в скута й. . . После. . .

Дани усети таралежа под гумите; колата стана неуправляема. Реакциите му нямаше да стигнат до никъде. Нямаше начин да си помогне. . . Мислеше, виждаше, може би умираше. . .

Бюикът се удари във лекото възвишение край пътя и излетя във въздуха; преди да започне полетът си надолу към земята, той плавно се завъртя на една страна и се разби с трясък след тридесет метров полет. И преди да продължи търкалянето, две тела се разхвърчаха на посоки от него. Коланите се бяха скъсали при резкият удар в твърдата повърхност. Живот и разруха, надежда и смърт - едните си отиваха, другите идваха. . . Кръв и смазано, грозно изкривено желязо, изоставило изящните форми. Кръв и отворени очи. Очи вперени в отворените небеса. Там някъде, където. . . Тишина, и само едно автомобилно колело, което не я зачиташе, а стържеше ли, стържеше в последните си обороти.

Животът напускаше Дани, но това ли го вълнуваше сега? Не. Сълзи се стичаха по кървавото му деформирано лице. . . Тази сутрин беше вдигнал звънящият телефон и се бе заслушал в един глас, който (ти ли си скъпа?) обожаваше. Този глас - не звучал в ушите му от няколко месеца - бе причината да седне зад волана днес, с решението да измине тези хиляда километра. Дани обичаше тази жена (един женски глас в телефонната слушалка), тя беше началото и краят, но. . . Двамата бяха плакали като деца преди да се разделят. Ужасната раздяла (Дани взе това решение). . . Принудата да го сторят; родителите й, не я даваха на него. Бяха я обещали другиму. Представяте ли си. В кое време живеем. Той каза на тези побъркани хора, че ще си тръгне, защото я обича, няма да пречи (как само се смяха тези хора, тези ужасни хора, как се подиграха на чувствата и решението му). Когато й каза тя побесня; как е възможно - той да решава сам, за неща които касаят двама им, техните взаимни чувства. . . Боже, чувства. . . той премълча (това което му предстоеше. . . е да си като ходещ мъртвец). Беше мъж на място. Ами аз - плачеше тя - аз нищо ли не знача. . . Дани мълчеше; тъпанчетата на ушите му щяха да се пръснат (от вътре на вън). . . Този вик, който пореше тялото му. . . А той мълчеше. Но тази сутрин всичко се промени. Тя - жената на живота му - се обади за да му съобщи, че чака дете от него и го иска до себе, до тях двамата. Светът да върви по дяволите! И ето, че той тръгна. Бюикът летеше. . .

Сълзите измиваха кръвта от безформеното му и разбито лице - лице на истински мъж. . . Тя ще го чака. . . а той. . . той май вече пристигна. . . Те щяха да му простят, но не и той. Не, той няма да си прости; сега и завинаги. Смъртта го отнасяше.

Дани умря на поляната под съпровода на стържещото колело. На двайсетина метра от него си отиваше още един живот. . . Смъртта ще се върне, но това после. . . сега дишай. Мари-Йоанна дишаше, но дробовете и се давеха в кръв. Очите й гледаха чантата на метър от нея. Вътре имаше торбичка с диаманти. Тази сутрин, докато правеше кафе за шефа си и за един мъж, който тя не познаваше, се случи нещо. . . Още не бе наясно, какво всъщност стана. . . (Мъжът - лицето му го издаваше - не беше добър човек, истински престъпник. Напоследък шефът й го беше закъсал и бе започнал да се свързва със все по-съмнителни типове - в началото навън, а напоследък и в офиса). Кафето бе готово, когато чу необичаен шум - бутане, неестествено хаотично раздвижване (миг само, само едно мигане с очи). Нещо я накара да се притаи, там в малката кухня; и тогава чу (миг само). . . онези изстрели. . . и. . . тишина. Не мърдаше, не дишаше. Когато се показа намери шефа си и неговият гост разстреляни. Не знаеше на къде, какво, как. . . И тогава видя на земята зад бюрото кадифена кесия. Клекна до нея и я развърза. . . Сега кесията лежеше на метър от нея в дамската й чанта, а тя изразходваше и последните си сили за да я достигне, но не можеше. Искаше да ги погледне за последно. Колко жалко наистина. . . Някой се наведе пред лицето й; Смърта.

- Върнах се. Чака ли ме, мила?