Лежаха от дълго. От часове. Бяха толкова премръзнали, че отдавна не чувстваха студ. Брояха тишината за приятел, защото само тя им бе останала след ужасния, стържещ звук, последвал удара при катастрофата. Плътна тишина. Ужасна тишина, всред която злокобно стърчаха отломките от металните стени на вагона. Краката му бяха премазани. Тя бе затисната през кръста от огромен къс, част от корпуса на „Щастливият Дюк“.
Вагонът за сватбени тържества, нает специално за случая.
Гостите им бяха пръснати около тях на парчета или отдавна плуваха в ледените води на Темза. Кой знае как оцеляла настолна лампа, завинтена върху плота пред олтара, хвърляше ярка светлина
в очите му. Притвори клепки. Унасяше се.
Когато мостът се срути, той тъкмо повтаряше след свещеника последната строфа от брачната клетва. В най-тържествения момент, изведнъж подът под тях рязко подскочи, наклони се встрани, за секунда замръзна, остана така, като че учуден от внезапната промяна на позицията, поколеба се, после рязко се пречупи ...