Лежаха от дълго. От часове. Бяха толкова премръзнали, че отдавна не чувстваха студ. Брояха тишината за приятел, защото само тя им бе останала след ужасния, стържещ звук,  последвал удара при катастрофата. Плътна тишина. Ужасна тишина, всред която злокобно стърчаха отломките от металните стени на вагона. Краката му бяха премазани. Тя бе затисната през кръста от огромен къс, част от корпуса на „Щастливият Дюк“.
Вагонът за сватбени тържества, нает специално за случая.
Гостите им бяха пръснати около тях на парчета или отдавна плуваха в ледените води на Темза. Кой знае как оцеляла настолна лампа, завинтена върху плота пред олтара, хвърляше ярка светлина
в очите му. Притвори клепки. Унасяше се.
Когато мостът се срути, той тъкмо повтаряше след свещеника последната строфа от брачната клетва. В най-тържествения момент, изведнъж подът под тях рязко подскочи, наклони се встрани, за секунда замръзна,  остана така, като че учуден от внезапната промяна на позицията, поколеба се, после рязко се пречупи на две. Точно през средата. След което се сринаха към бездната. Крясъци, викове достигаха до съзнанието му през гледката на рушащото се съоръжение.  Носеха се надолу, все едно падайки от етаж на етаж на някоя сграда; удряха се в подпорните колони, задържаха се за миг, после с главоломна скорост се понасяха,  за да се блъснат  в долната преграда, където пак увисваха застинали, напук на гравитацията, след което хлътваха като в бездънна яма, за да продължат стремителния си полет към реката.
Стискаше ръката на Ан, виждаше само изплашените ù до безумие
очи, невярващи и неосъзнаващи какво точно се случва. Вятърът се рееше в косите ù, раздраната ù рокля плющеше като накъсано от вражи щикове знаме; безпомощна, тя летеше пред него, а той не я изпускаше. Шумът от удара бе заглушен от нечовешките писъци, издавани от ранени и загиващи хора и от разсичащия съзнанието звук на деряща се ламарина. Навсякъде хвърчаха парчета метал, предмети, тела. Изведнъж, на метър от водата, това, което бе останало от вагона, замря в покой. И не помръдна повече.
Като че ли нечия могъща десница реши, че кръвопролитието за днес стига и ги запечата като миг върху филмова лента. На ръка разстояние от замръзналата повърхност, увиснали в празното, осланяйки се единствено на здравия теглич на предния вагон, заклещен на „етажа“ над тях.

Тогава глухо тупна тялото ù, последвано от тежкия чугунен капак на вентилацията, който я прикова към пода. Той я последва секунда по-късно, продължавайки да стиска обезумял китката ù. Не почувства болка. Не знаеше и кога бе наранил крайниците си. Лицето му бе на педя от нейното. Тя лежеше спокойна и бледа, не кървеше. Повика я по име.
Мълчеше.
Но бе жива!
Знаеше го!
Чувстваше го!
Дланта ù бе топла и потрепваше конвулсивно в неговата. След това припадна.
От унеса го извади гласът ù. Не знаеше колко време е бил в несвяст. Тя стенеше, бълнувайки. Бе в шок.
 
Огледа се. Липсваше половината вагон и част от тавана. Там, където би трябвало да е вратата, зееше празна дупка, над която още премигваше надписът „Изход“.
Дощя му се да се разсмее. В ситуацията,  в която бяха попаднали, нямаше изход. Никакъв. Висяха като коледни гирлянди от Севън бридж, на пет мили от най-близкия град. Погледна нагоре. Видя тъмния силует на локомотива. Стана му ясно.
По време на катастрофата той бе останал оттатък, на здравата част от моста. След това, повлечен от тежестта на дерайлиращите вагони, бе издърпан назад и заседнал в процепа между двата борда. Седеше в почти водоравно положение и от тук ясно чу как двигателите му работят. Благодарение на здравите връзки между
звената, висяха като окачени на гигантски пирон и все още не се сгромолясваха в реката. Бяха оцелели само три вагона. Другите, 
откъснали се, отдавна бяха на дъното.
Дали бяха оживели машинистите? Следващият влак беше след три часа, и ако нямаше кой да го предупреди, щеше да връхлети върху тях и да ги довърши.

Годеницата му продължаваше да стене. Студът ги бе оковал в прегръдката си. Заваля сняг. Снежинките лудуваха около тях волни и ефирни, опиянени от феерията от светлина, струяща от лампата, завихрени в пируети от течението, безмълвно отдали се на танца си.
Пеперуда пропълзя по вътрешността на металната фуния около крушката. Измръзнала, тя инстинктивно търсеше топлината. Пърхаше, хлъзгаше се назад и надолу, но пак упорито продължаваше пътя си към внезапното слънце. Почти го докосна, когато то я опърли с неочаквана жар, тя отскочи, блъсна се в стените на фунията, разсипа се нежен прашец от крилцата ù, закръжи изплашена, но студът я принуждаваше, студът я притискаше и тя отново и отново налиташе, търсейки  така нужното ù  място под топлината. Стив я наблюдаваше с премрежен поглед:
"Глупаче, ще изгориш"
Ръката на Ан неусетно изстиваше, но долавяше пулс,  биеше с неговият. Спомни си я днес, усмихната, преливаща от щастие в невинно бялата си рокля, полагаща клетвата си за вярност, впила очи в очите му. Зърна преподобния Джонсън, тържествено изговарящ заветните думи: "... в радост и в беда, в здраве и болест, завинаги заедно. И нека само смъртта ни раздели!"
Устните му неволно подеха последната строфа, неизречената.
Дълбоко под тях дебнеше реката, ненаситна и алчна за човешка плът. Вятър просвирваше през разсечените стени на луксозния някога "Вагон за годежи".
Погледът му изгасваше, унасяше се отново, когато му се стори, че откъм брега дочу сирени. "Бреговата охрана са ни видели".

- Ан! Събуди се, Ан!
*
Нощната пеперуда продължаваше упоритата си битка с тъмнината. Накрая успя. Достигна до ярката светлина, пърхайки с обгорелите
си крилца,  за да умре, заслепена от надежда.
Но победи мракът!
*   *   *