Скоро щеше да стане една година, откакто започнаха да си пишат. Колкото и да е странно, помнеше дори датата, на която за първи път видя снимката ù в онзи сайт. Още тогава му се стори позната, като човек, когото е зърнал мимоходом, а после са се разминали мълчаливо. Но когато започнаха да общуват по скайп, си даде сметка, че това едва ли би могло да се случи. Не и с тази жена. С нея не би се разминал просто така.
Той не бе човек, който вярва в такива неща като предопределение и съдба. За него животът беше низ от случайности, които можеш да предизвикаш или избегнеш с действието или бездействието си, но не и да приемеш като неизбежна даденост. Дълбоко в себе си вярваше в онзи висш разум, който сътворява, но не беше дори религиозен в общоприетия смисъл на тази дума. Дори когато се случваше да се моли в трудни моменти, молитвите му по-скоро бяха апел за мобилизиране на неговите собствени сили и възможности, защото в този живот той се бе научил да разчита единствено на себе си. И беше доволен от постигнатото, без да престава да се стреми към нещо повече. Като един разумен човек на средна възраст, достатъчно образован да се реализира професионално като успешен специалист, разбираше, че тази реализация все още подлежи на развитие и се стремеше към това. Семейството му беше една добра опора и истинския стимул за това. Не можеше да си представи живота си без близките хора край себе си, с всичките радости и трудни моменти, преживяни заедно. С всичките тежки мигове, дори когато се беше чувствал самотен, неразбиран, пренебрегван... дори предаден. Ако бе вярвал силно в нещо, това беше вярата в нуждата от близост, в приемането на човека до теб напълно и безрезервно в името на общото ви бъдеще.
Откакто откри тази жена обаче, мислите му промениха своята праволинейност. Започна да си задава въпроси, чиито отговори го тревожеха и изпълваха с непознати до този момент съмнения. Стигна до притеснителния извод, че зад една дългогодишна близост понякога може да се крие чисто и просто леност. Навикът да бъдеш с някого поради така стеклите се обстоятелства. А до каква степен този някой е осмислил живота ти, до каква степен го споделя, кое ви прави нужни един на друг, има ли я онази топлина помежду ви, която ви прави едно цяло... Точно това не достигаше в живота му – тази топлина, беше принуден да си признае. Беше изгубил усещането за нея, докато преследваше мечтите си за един спокоен и осигурен живот. Искаше подкрепата и приятелството на човека до себе си, и беше получил точно това. Нито грам повече. А то, най-неочаквано, се оказваше недостатъчно. Можеше ли изобщо да предполага, че някъде, в същия този живот и в същото това време, съвсем наблизо, а всъщност почти недостижима, съществува жена, която е способна да преобърне усещанията му за самия него. В течение на тези месеци бе се превърнала в такава неотделима част от живота му, че заспиваше и се събуждаше неизменно с мисълта за нея. Вече знаеше всичко за живота ù, а скоро след като започнаха да си чатят, разбра и още нещо, което го стресна. Тя работеше през една стая от неговата. Разбра го съвсем случайно и първият му импулс беше, разбира се, да ù се обади. На живо бе още по-хубава, а и тя едва ли би се разочаровала.
Не разбра какво точно го спря тогава. И сам за себе си не беше наясно защо ù изпрати една стара своя снимка, на която беше толкова различен, че сам себе си не можеше да познае. Реши, че вероятно в момента не е готов за подобна физическа връзка, макар през годините да беше се случвало да има такива.
Чак след време разбра, че не иска да има тази жена по този начин. Беше готов на всичко, за да я запази до себе си, а една авантюра, колкото и бурна и страстна да е, не е нищо друго, освен едно приятно приключение, с начало и край. Копнееше да я има само за себе си, ведростта ù, остроумието ù, женствеността ù и детската ù палавост му показваха различни нейни страни, и колкото повече я опознаваше, толкова по-интересно и вълнуващо за него бе да я търси и открива. Понякога имаше усещането, че успява да я разсъблече от делничното, от мислите ù, дори от самата нея. Споделяше му най-съкровени и лични неща, които пишеше, че и на себе си е забранила да споделя. В тези разговори и той, и тя направиха за себе си открития, които можеха да променят живота им, ако бяха достатъчно решителни.
Ежедневно той се разкъсваше между желанието си да ù признае всичко и да сподели съвсем реално живота си с нея, и страха, че началото на една такава връзка можеше да ускори нейния завършек. Че това можеше да бъде началото на края, а той изтръпваше само от мисълта, че нещо толкова скъпо и съкровено може да му бъде отнето. Знаеше, че тя и съпругът ù са много привързани един към друг, дори го беше виждал няколко пъти, когато идваше да я посрещне от работа. Бодваше го всяка нейна дума за близостта помежду им, малките им жестове на интимност, на които бе ставал неволен свидетел, оставяха лека горчивина у него, въпреки че беше съвсем наясно – тя изпитваше същите чувства като него. И тя жадуваше за онова усещане – повече от близост – което и двамата се страхуваха да нарекат любов. Само дето той отдавна си беше признал, че чисто и просто е влюбен. Не само физически привлечен, не просто духовно свързан, не просто дълбоко заинтригуван. И като един наистина влюбен мъж бе склонен да забърка някои каши, съвсем безобидни на пръв поглед. Това със снимката беше само една от тях, най-малката. После се принуди да я излъже за това къде живее и къде работи, за да избегне евентуални предложения за срещи.
Всъщност не беше склонен да си признае, че лъже – по-скоро се движеше някъде на границата между истината и лъжата, където бе открил за себе си една зона, в която се чувстваше защитен от собствените си страхове. От там имаше възможност да притежава скришом още една част от живота ù само за себе си, и макар понякога тази неискреност да му тежеше, бе разбрал, че ще му трябва повече от смелост, за да ù признае истината. Толкова силно го искаше на моменти, че нощем се будеше и изиграваше целия сценарий. Толкова дълго бе репетирал мислено думите, които да ù каже, и така му се щеше да има куража да го направи, че на няколко пъти се спираше едва в последната минута. От страх, все същия панически страх, че ще я изгуби, от страх, че не може да си я позволи. Поне не сега, тук, в този живот. Не и когато си изградил един свой свят, в който да се чувстваш защитен като в крепост. Дори и това да се окаже поредната илюзия, а истината да е старото, до болка изтъркано клише, че за да оцелееш, преди всичко е нужна любов.
Научи първо от една нейна колежка, съвсем случайно, а малко след това му писа и тя – напускаше работа и се подготвяше да замине със съпруга си извън страната. Вероятно завинаги. Беше му споменала преди време, но тогава все още беше само една идея, нищо повече. Сега с кристална яснота, внезапно и болезнено разбра, че я губи, завинаги. Не че някога я беше имал по друг начин, освен виртуално, но за него тази връзка означаваше много повече от всички реални, които бе имал до този момент. Причерня му от силната болка, която го разлюля, и едва прочете, че го канеше за пореден и последен път да се видят, защото едва ли щяха да имат възможност да го направят повече.
„Копнея за теб – написа той – от мига, в който зърнах снимката ти. Обсеби мислите и сърцето ми, жадувам да съм до теб така, както само един влюбен мъж може да го желае. Не мога да опиша как се чувствах, когато те виждах ежедневно, само на крачка от себе си, а... не можах да си разреша да те имам. Не знам дали някога изобщо ще престана да изпитвам тези силни чувства към теб, знам само, че не намерих сили да ти го призная. А можех поне да опитам...”
Спря за миг, защото не виждаше. Очите му бяха ослепели от тъга. После изтри и тях, и всичко дотук, и написа: „Надявам се да намериш начин да се свържеш с мен от там в най-скоро време. За жалост, и този път имам неотложен служебен ангажимент и няма да успеем да се видим. Ще ми липсваш.”