Стоя на автогарата и чакам автобуса за София. След тригодишно отсъствие от Родината, зажаднялата ми душа поглъща всичко българско и родно. Сядам на една дървена пейка. До автобуса остава близо час. На съседната стоят две мургави лелки и люпят семки. Неволно се заслушах в разговора им.
- Кво ти е, джанъм? Що си умислена?
- Уф, тоя моичкият хич не ма уважава. Мисля да го парясам.
- Е, ти пък! Как тъй не та уважава?
- Ами цялата махала говори, че уважавал всяка вечер на църния Гошо щерката. След работа се през къщата им минавал, да ѝ покаже голямото си уважение. А мен хич не ма сайдисва.
- Ууу, не ги слушай! Те у махалата всички са клюкарини!
Тя Гошовата щерка що народ я тачи, ехее...
- Мислиш ли!?
- Съвсем го мисля! Виж туй моме! Мяса ми на паралийка, чакай да му гледам на ръка! Белким ни излязат гратис билетите за автобуса.
Лелката скочи пъргаво, а фустите ѝ се развяха като корабни платна. Докато се усетя и тя се настани плътно до мен. Черните ѝ очи приличаха на лъснато кюмбе. Огромни з ...