Сумракът  се развиделяваше и отстъпваше мястото си на новият ден. Слънцето бавно изплуваше на хоризонта, но закривано от едри, кълбести  облаци ту се скриваше, ту излизаше пред тях. Пролетта започна плахо тази година. Февруарският студ  дълго държеше в шепите си селото и не се предаваше. Фуча Малък Сечко, сух студ скова селцето, а то се сгуши  в шепите на планината. Ледения вятър свиреше в комините, развяваше пушекът им, снижаваше се над дърветата и въртеше снежинки. Фъртуна след фъртуна. Нощите се заредиха дълги и протяжни. Вълците бяха изгладнели  и тръгваха на глутници.  Понякога наближаваха  досами селото, но не влизаха. Техният вой  разлайваха овчарските кучетата  и те се връщаха. 
          Даже и през март валеше сняг, засипваше къщи и дворове,  всичко побеляваше и хората се чудеха дали не се връща пак зимата. След като се налудува разбеснялата баба Марта, времето се позатопли. Иска или не, Марта се завърза и остави мястото си на април. Плахо започна той, пристъпяше едва – едва, но по всичко си личеше, че напредва. Задуха топъл вятър, стопи се снегът, закапаха водни ручейчета и капки от стрехите. Зад стъклата на прозорците вече замириса на пролет. В градините надигаха бели главички кокичета, жълтееха минзухари по поляните, синчецът цъфна, а здравецът избуя по синорите.
       Селото си отдъхна след  дългата сурова зима. Много дърва изгориха в огнищата, много зоб отиде за животните, но вече ще се хванат за зеленото хората.

     Свилен се повъртя из одаята, хапна набързо комата с бучка сирене, изпи си чая от канчето. Сложи в торбата хляб, парче сланина  и манерката с вода, преметна я през рамо, облече си кожуха и излезе.
            В обора беше влажно, от някоя керемида се стичаше вода и капеше върху сеното. Той се огледа и си помисли, че трябва да претърси покрива и да го оправи. Само работа излизаше, разноските се трупаха. Кобилата изпръхтя и вдигна чело като го видя. Потупа я той гальовно по гърба, а тя му отвърна с влажен поглед. Изведе я, потътри каруцата и я впрегна. Хвърли брадвата вътре и подкара по калдъръма. Колелата затрополиха и каруцата се заклатушка. Селото още спеше. Само бай Иван овчарят беше изкарал стадото си  и Свилен бавно се запровира между тях. 
    -Добро утро, бате Иване! – поздрави Свилен.
  - Яяяя, добро утро… - измънка овчаря - на къде днеска? 
 - Ами дръвца да сбера,  попадията заръча да й закарам, че всичките заминали  зимъска.
 - Хубаво, хубаво, хем ще се разпътчеш…
 -Айде, сполай ти …
   Свилен дръпна юздата и задмина стадото. Пътят се виеше нагоре  и след  поляната започваше стръмното. От дясно клокочеше реката. Събрала води от стопеният сняг, тя прииждаше буйна и опираше до бреговете.
               Бре, тази река, да не излезе от коритото, ще направи беля – гледаше  я Свилен и се спря до нея. А тя течеше бързо, повлякла  шубраци и храсти. 
        Заизкачва се нагоре бавно, та да не препира кончето. Знаеше за една  кория, където ходеше за   дърва и след час я наближи. Спря  и разпрегна кобилата. Тя беше кротка, щеше да се повърти до него. Хвана брадвата в яките си ръце  и започна да сече.
     Свилен наближаваше Христова възраст. Не беше лошав, но нямаше късмет да случи на мома. Кротък и свит беше, на седенките не му се чуваше приказката. Наборите му един по един се ожениха, челяд   навъртяха, а той все самин стоеше. Не беше нито гърбав, нито глупав, но нито едно девойче не му даде китка.  Притеснено му ставаше щом погледнеше някоя мома. Не му идваше на ум какво да каже, че да се сближи с  нея. Даже смутоляваше нещо и млъкваше, а те момите се смееха зад гърба му. Усещаше се той, ядосваше се че му се присмиват, ама до там. Ако е рекъл Господ, ще си найда момиче…
     Очите му бяха  кафяви и  благи, косата му под калпака тъмна, а тялото му едро и налято. Работен беше, спореше му, но нямаше свои ниви, та работеше на чуждите. Остана сам след като се спомина майка му миналата есен, а тя вдовица от дълги години нищо не му остави. Само една стара ракла с няколко одеяла и един козяк. Къщичката с две одаи  и едно килерче беше сбутана в края на селото. Имаше Свилен две козички, няколко кокошки  и един гривест петел – те това му беше имането. Като остана сам се понаучи  ядене да си прави – бобец вари, каша от царевично брашно бърка, яйца пържи, чорба сторва. И се оправя с къщата, премита из одаите, женска работа е, ама като няма кой…  не остави огнището да  загасне. 
   Чаткаше с брадвата, летяха  трески, дървото пада. После поваляше  още едно, второ, трето, пето… После ги окастряше, махаше клоните, насичаше  ги да малки парчета. Поизпотява  се. Мускулите му загряха от усилието. Стана  му горещо. Сяда под клоните на една  леска да почива и да хапне. Хваща брадвата и пак започва да сече. Слънцето преваля. Свилен натоварва каруцата  и тръгва надолу към селото. Още не се е смрачило, но денят си отива.

    Разкърших се хубаво, че цяла зима лежа из постелите...Почва работата, утре пак дърва ще сека, в града ще ги карам по пазара...някой лев ще донадя...
   Къщата на попа е надолу до реката.  Бялнала се е над високия дувар, с чардаци, с каменна чешма на двора.

Хубава къща, стегната – мисли си Свилен – а и попадията е хубава, лична мома беше в селото, ама нааа…нямат си ни дете, ни коте. Господ хем дава, хем не дава…
   Спира пред дървената порта  и трополи силно. Генка попадията му отвори портата и го смъмря:

-    Какво си зачукал толкова силно, ида бе…Айде, карай дървата, ей тука до плевнята ги сложи.

-    Де е дядо поп? 

-    До града отиде, утре като си дойде ще ти плати.  Айде, че манджата ми изгоря, да се разправям с тебе. Влизам вътре, като ги наредиш, обади ми се.

   После залоства портата  и ситни към къщата.
Свилен  започна да разтоварва и нарежда дървата. Вече умората я усеща. Капнал е.
Стигна до чардака, застана пред вратата и извика:

-Генке ма, Генкее…

- Чувам, чувам Свилене…

Показва се на вратата:

-    Ами влез  за малко да се стоплиш, то уж пролет, а в къщите  студено.

Свилен  стоеше и не мърдаше.

-Влез де, няма да те изям – изсмя се Генка.

 Весела, снажна и хубава…каква жена е – мисли си Свилен, ама не смее повече да си разбърква  главата с тези неканени мисли.

    Той се засегна, ама влезе вътре. Огнището бумтеше, топлината му се разливаше из  одаята. 

-    Седни, Свилене, стопли се…че сигурно измръзна горе да сечеш…

        И му посочи миндера.

      Седна Свилен, ама като че беше на тръни. Смути се, че са сами с Генка. Ама ще почака малко, ще се сгрее  и ще тръгва, не е редно с чужда булка без мъжа й да се заседява.

-    Ами аз таман ще слагам нещо за вечеря, ще сипя и на тебе една паница.

-    Ама азз, такова…ъмъъъ - замънка Свилен и се чудеше къде да дени ръцете си.

-    Еее, хубава работа свърши, ще те нагостя … Чакай…Сама не ми се яде тази вечер…

         Докато се разправяха, тя сложи паралията отпреде му, завъртя се из одаята, разшета се, сипа му чорба, наточи вино, извади от качето трушия, разчупи хляба.
           Той я гледаше  колко е пъргава, как всичко й спори, плитките шават на гърба й, полюшват се и му ставаше драго.
    Каква жена, каква дяволица…такава жена да имам в дома...

 
-    Айде, каквото Господ дал…това…на копривена чорба....Какво чакаш, храни се.

        Свилен поема лъжицата и загребва. Гладен е, ама се притеснява да яде бързо при попадията. Да не се покажи лакомник. Преглъща едва-едва. Чорбата е вкусна, с мерудии. 
                  Генка се храни и го поглежда скришом. Усмивка играе бегло на лицето й. Върти се нещо из главата й.
                   Трябва да го омая, трябва…Сега ми се е паднало, сами сме, сами…ще опитам…- тя си крои нейните  планове.

         -  Опитай виното, много пивко стана тази година – подава му тя бакърчето.

   Свилен поема и отпива дълга глътка. Пелинът  леко нагарча, ама е добър. Генка и тя пие малко и се избърсва с опакото на ръката.

        Виното ги замайва и искри в очите им. Кандилото хвърля сенки по стените.

     На Свилен става му топло и хубаво. Генка го разпитва как е, що е...

 И той се разприказва, душата му се открехва  и отпуска. Говорят си тихо.

-    Хвърли малко на огъня, че ще загасне – командва го тя.

       Свилен става да сложи дърва. 

-    Ами азззз….ъъъъ ...ще си ходя…става късно...

-    Чакай малко, бе човек – засмива се Генка.

            Наумила си е нещо, а щом си науми го прави.
       Приближава се бавно към него, лицето  и е румено и нежно, доближава се до Свилен, развързва косите се, гледа го право в очите и му казва:
                 -    Ела…

  
  Устните й се допират до неговите. Жарки са. Ръцете й  се спират на рамената му, а той я прегръща. Генка разтваря ризата си и я смъква. Той я гледа като омагьосан, но тръгва с нея до кревата. Там открива що е любов…
……………………………………………….
        Лятото е в разгара си. Жежко е. Няма  капка дъжд. Слънцето е като огнено кълбо. Житото се пече по нивята и изгаря. Работа не чака. Свилен работи на нивата, жъне с другите мъже. Сърпът прерязва класовете, а те продължават напред и напред. 

       Генка наедря. Дядо поп място не можеше да си намери от радост, щеше да става баща. Той прах не дава да падне върху й. Тя седи  на чердака и плете дрешка за бъдещата си рожба. Варди се от слънцето. Спокойна е, ще става майка.   

         Но  понякога едно червейче все я човърка отвътре...тайната...Тя прехапва устни и се изчервява.

   Хубава нощ, ласки и милувки, любов...но ще е единствена...Ще си гледа  мъжа, детето...Мъжът й на ръце я носи. Получи що искаше, сега няма да развява поли...какво и трябва повече...нищо...
     Свилен  я дирише с очи, но тя се криеше  и  грубо го отряза да не й се пречка.

        -  Каквото било, било...всеки по пътя си...и да не си посмял приказки да пускаш - нахока го тя.

    Вечер  той се въртеше из леглото, не можеше  да заспи. Виждаше  пред себе си Генка като оная вечер -  бяла, хубава, нежна...като месечина. Като пролетта...

      Тъмните й очи го гледат, устните  й го мамят, гърдите й се люшкат пред него, а той потъва в морното й тяло. Сливат се, любят се, смеят се…

        Сънува я...ама трябва да я избие от главата си. Не е редно да продължават. Не е редно...

     Свилен беше пак сам,  но в сърцето му огън пламтеше ... и вече знаеше що е любов...що е магия...

              Ще я дири тази любов нейде другаде...