Ето така ще се справя.
Лявата ръка си е отишла, дясната – още не. Повдигам я. Сега моливът. Близо е. Треперя. Доближавам го. Само да го докосна, да го подхвана, на сантиметър ми е...
Падна, по дяволите!
Бутнах го. Ще се наложи да стана. Това е практически невъзможно.
Как да го напиша това? Искам да оставя нещо. Да ме помнят. Листчето хартия стоеше на бюрото – непокътнато, чистичко. Погледнах го. И пожелах да си говоря с този лист хартия. Идиотско е, нали?
Обичам хартията. Шума ѝ, бялото в нея. Незаченатото. Трябва да имаш смелост да пристъпиш към бялото. И е хубаво да си със здрава и хубава риза, особено когато сърцето ти не е такова.
А не с пижама да пристъпяш. Като мен сега. Раиран и сдухан – зебра в река от крокодили.
Както и да е.
Пак ще опитам. Ето, наведох се. Давам си сметка, че вероятно ще падна от инвалидния стол и след малко ще нахълтат ония подивели крокодили, санитарките и ще ме проснат обратно на леглото. За мое добро.
– Господине, вие знаете ли колко ви струва лечението? ...