Нилара

–Лион, искам да ми докладваш за всичко случило се най-подробно.

Генерал Вилемира Краева не можеше да си намери място от гняв. Твърде неочаквано, твърде бързо се развиха събитията, които събраха висшите кадри на армията в кабинета на временно изпълняващата длъжността  върховен главнокомандващ в ранното пролетно утро.

Докато адмирал Лион Дьо Лакроа водеше разказа над триизмерна симулация на случилото се през изминалите часове останалите бяха притихнали в тревожно очакване на финалните му думи, след които щеше да последва реакцията на Вилемира.

–В двадесет и два часа и тридесет минути към Островите на Свободата се отправя конвой, в чийто състав са трите десантни кораба “Воля”, “Величие” и “Чест”, самолетоносачът  “Хоризонт”, десет фрегати от серия “ Смели” и двадесет корвети с общото наименование “Сила”. Общата численост на бойци и обслужващ персонал наброява тридесет хиляди души, като от тях десет хиляди са десантните части, още десет имаме на “Хоризонт” и останалите десет са по равно разпределени на фрегатите и корветите. В двадесет и три часа от фронталната група корвети се получава сигнал, че на десет километра източно, в близост до най-малкия остров е забелязана вражеска група от десет есминеца. Конвоят забавя ход, от страна на командващия го адмирал  Мантий Ерленшмит се предава заповед за незабавна промяна на курса на неприятелския флот, като в случай на неизпълнението ѝ ще бъде открит огън по тях. Тъй като не бива получен отговор, в двадесет и три часа и десет минути предната група  започва да обстрелва есминците. Огънят продължава в рамките на още  десет минути без да бъде открит ответен такъв. През това време радарите на тила засичат във въздуха по направление северозапад-югоизток движението на ескадра от тридесет изтребителя тип “Лешояд”.В двадесет и три и двадесет и пет се дава  команда за стрелба на поражение без да се изисква потвърждение на принадлежността на самолетите. Дванадесет от тях биват свалени, но изненадващо за нас останалите изведнъж изчезват от екраните ни. В двадесет и три и петдесет в  небето се издигат на разузнавателен полет десет наши “Сокола” , но те също не успяват да установят къде са изчезнали вражеските самолети. Докато Ерленшмит дава разпореждане за прегрупиране на корветите на предна линия с цел обкръжаване на есминците, под водата биват засечени бързо движещи се торпеда с прицел към “Хоризонт”. Противоторпедната система на “Воля” и “Величие” ги неутрализират преди да са нанесли поражения на конвоя, но докато са заети с точното им локализиране пропускат или не са имали време да реагират на внезапния огън, открит от въздуха в нула часа и три минути. “Лешоядите” са се завърнали, при това числеността им е нараснала двойно. Действат светкавично. Бомбардират и отново изчезват от локаторите ни. “Величие” бива поразен, макар “Сила” да обстрелват без пауза “Лешоядите”. Най-после корабите-разрушители, носещи герба на южната ни съседка Исатис, се включват в бойните действия. Часът е нула и  петнадесет. По получените данни можете да се убедите, че огънят ни е нанесъл значителни щети по три от тях, но въпреки това функционалността им е съхранена. В нула часът и осемнадесет минути от зенитно-ракетните комплекси, с които са снабдени започва поредица от залпове, чиято цел са нашите “Соколи”. Прицелът им се отличава със забележителна точност, което навежда на мисълта че са воргенаско производство. 

Без да губят излишно време, “Соколите” отново предприемат полет, само че този път целта им са исатиските есминци. Така заедно с корветите, в нула часът и двадесет и пет минути изтребителите ни започват своята атака срещу нашествениците и тя е успешна в началото, тъй като успяват да обезоръжат всички без два разрушителя. Но на “Соколите” не се дава шанс за почивка, тъй като “Лешоядите” отново се появяват на хоризонта в нула и четиридесет  и влизат в директен въздушен бой с тях. Въпреки изключителните умения на асовете и успеха от още десет свалени самолета, остатъкът от осем под прикритието на падащите си другари отново обръщат ход и се насочват към “Воля”, “Величие”, “Чест” и “Хоризонт”. Дотогава, тези осем изтребителя са се движели в периферията, на голямо разстояние от останалата формация и най-сетне причината става очевидна. Техният поразяващ товар е десетократно по-тежък от този на останалите. Когато в един часа бомбите им се стоварват върху “Хоризонт ”, който освен основната си функция по време на конвоя е трябвало да изпълнява ролята и на танкер, те пробиват директно огромния му горивен резервоар и резултатът е повече от трагичен. Самолетоносачът избухва в непотушими пламъци, без обаче да е потопен. Десет хиляди души изгарят живи на него без да получат възможност за спасение от огнения ад.

В един и десет "Воля", "Величие" и "Чест" използват бордовите си оръдия, за да противодействат на привидно  предприелите отстъпление "Лешояди". Обсегът им  е достатъчен, за да поразят неприятелските аероплани, но те започват сложни и рисковани маневри, съчетаващи ниско прелитане над корабите ни и бърза смяна на посоката, което в комбинация с близкото разположение на десантните ни съдове е пагубно за тях, тъй като изведнъж се оказва, че бързината им на насочване е по-малка от маневреността на изтребителите и крайният резултат е приятелският ни обстрел. Преди да успеят да го  преустановят става ясно, че "Величие" е с пробойна, не позволяваща навременна поправка. Един и двадесет е. "Воля" и "Чест"започват да поемат хората им и докато се извършва прехвърлянето, те отново са атакувани от изтребители, но този път са исатиски "Орли", които притежават невидимата технология на последното поколение воргенаски бомбардировачи и до момента са били под прикритието на есминците си. На техния огън отговарят нашите корвети с участието и на фрегатите, което води до унищожение на половината от "Орлите" като останалата половина предприема отстъпление към островите.

Един и четиридесет и осем часа. По заповед на Ерленшмит, ходът на десантните ни кораби заедно с остатъка от фрегатите и корветите продължава към островите за да завърши мисията си, а именно разполагане на наши части там като същевременно започнат битка на сушата с врага, който очевидно се е оттеглил в тази посока. Когато обаче пристигат там в два часа и петдесет минути вече няма и следа нито от исатиски, нито от воргенаски военни части. Още по-странното е, че липсва цялото население, а са видни следи от насилствено извличане на хората от жилищата им.

И така, с огромни загуби, десантът наброяващ вече шест хиляди души заема позиции на островите, които биват обкръжени от останалите съдове в сравнително добро състояние. Пет фрегати и десет корвети застават на пост  докато в Източно море "Хоризонт" продължава да гори и в момента.

От тридесетхилядна армия, мисията ни завършва с петнадесет хиляди оцелели, загуба на един от най-важните ни самолетоносачи, един десантен кораб, пет фрегати и десет корвети. Освен това базата ни на островите е изравнена със земята, което вероятно се е случило по време на отстъплението на Исатис на югоизток

Когато адмирал Дьо Лакроа завърши разказа си, на мен лично ми се доплака. Представих си кошмара, в който се бе превърнала мисията на колегите ми и преглътнах трудно огромната буца огорчение и скръб, деряща гърлото ми отвътре. На тяхно място можехме да сме ние с Ирник. Да станем живи въглени без дори да получим възможност  да се бием.

Не това си представях когато Вилемира ми обещаваше да постави света в краката ми. Разбира се, че не съм се самозалъгвала че ще успеем толкова лесно да постигнем мечтаното щастие на свободата, но вярвах че ако дадем най-доброто от себе си всичко ще бъде наред. Нали бъдещето принадлежеше на омегите? Нали ние трябваше да донесем новата надежда и с нея да пристъпим в прекрасния нов свят? А какво всъщност се случва? Изтребват братята и сестрите ми по оръжие, а които не са войници отвличат. Кога за Бога са успели? Няма начин да е било по време на атаката, не са имали достатъчно време. Значи предишните дни. Но тогава защо не сме получили сведения за нападение? 

Страшно е и става все по-ужасно. Когато се биехме срещу броненосците всичко беше ясно, но сега… 

Не зная вече на какво да разчитам. Вилемира обеща, че след като вземе част от генетичния ми материал ще ме върне обратно в полка ми при положение че експериментът с нея е успешен. Спомена, че ми се полага наказание заради нахлуването ми в Щаба, но е уредила да бъде отменено.  Освен това, Ирник също ще дойде с мен. Не съм и мечтала за такова щастие. Сега съм силна, защото знам че той държи на мен. Двамата ще бъдем непобедими заедно. Сигурна съм в това.

Странно е, че присъстваме на срещата на главите на армията, но Краева не ни позволява и за секунда да се отделим от нея. Държи се като отдадена майка, възпитаваща децата си как да се справят и преодоляват  препятствията в живота. Предполагам, че след съвещанието ще ни изнесе дълга лекция, съпроводена с много въпроси за да провери дали и какво точно сме разбрали от поученията ѝ. 

"Хората са богатството на Либертия. Ако ни отнемат народа ни,  ще спрем да съществуваме."

Съгласна съм с мисълта на Ирник. Ние сме каквито сме благодарение на хората си. Те са корените ни, които хранят короната в която сме се превърнали ние. Очевидно Вилемира беше на същото мнение.

–Времето за изчакване свърши. Достатъчно безцелни разходки направихме по границите на страната си. Не, не просто безпредметни, а свързани с невъзстановими загуби. Настъпи моментът да покажем кои сме в действителност. Нужно е не просто да сразим Воргенас, Галантия и Исатис. Те трябва да престанат да съществуват защото посегнаха на най-скъпото ни. На нашата свобода. 

Ние сме свободата. Името ни, душите ни са изтъкани от нея и нищо и никога не бива да осквернява  тази наша свята  същност. Господа, нареждам ви тук и сега да забравите всичко, което досега сте чули и получили като заповеди от Михай Харлан и от Форел Ендел. От днес Либертия започва настъпление по всички фронтове. Искам пълна мобилизация, включваща и наличните резерви. Заемам се да осигуря присъствието на достатъчно количество омеги, които да подсигуряват атаките, както и да пазят обикновените бойци. 

Не можем да си позволим да продължаваме да сме тъй уязвими. Искам днес да се запознаете подробно с плана, разработен от главния ни изследовател доктор Ив Холендер. Ако имате въпроси или възражения, сте свободни да се обърнете към мен по всяко време, но помнете че вече действително сме в безизходна ситуация. 

Очаквам изработените ви стратегии за нападение до края на деня. А сега сте свободни.

Както и предполагах, след като Лион Дьо Лакроа, Пер Ансен и Килън Грегориан, явяващ се в момента командващ сухопътните войски напуснаха кабинета на Вилемира, тя се обърна към нас.

–Е, какво ще кажете? 

–Действате правилно. Даже се чудя защо от самото начало не е предприета агресивната тактика при положение че е било известно, че ще ни нападнат от всички страни.

–Добър отговор, Ирник. Нямам нужда някой да ми каже, че съм права, но ти благодаря.  Ще ти отговоря на въпроса. В началото на конфликт е по-разумно да дадеш предимство на противника за да разбереш с какво разполага и какви стратегии ще приложи самият той. Разбира се, много е вероятно умишлено и с хитрост да те заблуди, но за това е разузнаването-да ти даде точна информация доколко реалността съответства на видяното от теб. Тъй като нашето разузнаване е най-доброто на континента, ние вече разполагаме с достатъчно сведения за ресурсите на противниците ни, както и относно това каква е крайната им цел.

Те искат либертийците. Не им е нужна земята ни, нито пък индустрията или природните ни богатства. Желаят да се докопат до уникалния генетичен код, способен да видоизменя хората в химери. На всяка цена, каквото и да им струва. Затова няма да щадят нито военна техника, нито войската си. Ако ще да загине и цялата им армия за тях ще си струва ако при това са ни победили и поробили.

Само, че не са познали. По-скоро ще направим групово самоубийство, отколкото да го позволим. Вероятно планът “Холендер” на голяма част от населението ни ще се стори точно такъв. План за масово самоубийство. Само, че те не виждат цялостната картина, а само парченца от нея.  За да успеем трябва да се обединим. Трябват ни силата, волята и решителността на отделните незначителни либертийци, която да впрегнем в осъществяването на плана си по завладяване и подчиняване на Континента. На либертийците, без значение дали са деца, възрастни, здрави или болни ще бъде направена апликация на разработения от Холендер серум, чрез който генетичната програма в ядрото на клетките им ще бъде променена и ще започне да функционира по качествено различен начин. От утре започваме превръщането на населението в неуязвими мутанти, които ще станат новите ни  войници-завоеватели.

Зная как звучи. Нарушаваме правото им на живот и личен избор, но само така ще могат да защитят отечеството си. Домовете, семействата, щастието си. Убедена съм, че бързо ще се уверят в правотата на делото ни и ще прегърнат идеята. Тъй като вие сте първичните източници на изменения генетичен код, ще застанете начело на новите хибриди и ще ги водите. Придобили сте достатъчно опит, за да се справите безупречно.

Нилара, миличка, общите ни дела ще почакат. Безкрайно ми е неприятно да се разделям с теб, но присъствието и уменията ти в момента са по-необходими на бойното поле, отколкото тук. Моля те да предадеш най-искрените ми поздрави на командира си и да му пожелаеш успех от мен. Ирник, както вече ти казах, надявам се да не ставаш отново причина това прелестно цвете да вехне от горест и разочарование. Поверявам ти я, за да се грижиш за чувствителното ѝ и ранимо сърце. Лично ще те държа отговорен ако тя пророни и една сълза.

–Заклевам се да я пазя с цената на живота си.

–Нямам избор, освен да се престоря че ти вярвам. Сега, тъй като в следващите часове няма да получите възможността да го сторите, ви каня на закуска. Веднага след нея ще наредя да ви отнесат на запад с личния и хеликоптер.

Хубаво щеше да е ако наистина бяхме успели да  сложим по нещичко в устите си преди отново да се хвърлим с главата напред в боя,  но менящите се с мълниеносна скорост обстоятелства ни накараха да преминем мигновено в режим на пълна бойна готовност. Докато съвсем спокойно се придвижвахме към столовата, няколко мощни взрива разтресоха сградата на Щаба. От обявената тревога ни стана ясно, че вражески самолети са проникнали в небето над столицата Магнерос и са успели да пуснат част от гибелния си товар над града. Десетина бомби успяха да разрушат зданията на Парламента, Зимния дворец на краля,  Търговската камара, Върховния съд и  няколко църкви в центъра. 

–Проклятие! Нилара, Ирник! Бързо обратно към кабинета ми!

Подчинихме се. Когато влязохме вътре, Вилемира трескаво се зае да отключва няколкото ключалки на сейфа в стената си и извади от там три магнитни ключа, които ни подаде.

–Копелетата действат по-бързо, отколкото предполагах. Вие трябва да се измъкнете от тук час по-скоро и по никакъв начин не бива да позволявате да ви заловят. Но първо ще използвате тези. Щабът притежава три подземни нива. На първото са лабораториите. Достъпът до там ще ви осигури ето този пропуск. Искам да вземете със себе си колкото се може повече от серума на  оня кльощав задник, от когото в момента толкова силно се нуждая. След това ще слезете на второто ниво, където се намират бъдещите тестови обекти. Това са около петстотин души. Ще ги инжектирате с него и ще ги пуснете от клетките им.  Накрая ще слезете до третото ниво, където са заключени хиляда броненосеца формоменячи последно поколение. Ще ги освободите и заедно с другите от второ ниво ще напуснете Централата, а впоследствие-и града по тунелите, които започват от подземните нива. Зная, че общият ви мисловен контрол ще е достатъчно мощен за да ги поведе без проблем. Погрижете се да не ви проследят. Третият ключ е за да затвори десетте непробиваеми врати след вас и да не допусне никого да тръгне по петите ви.  

Това е. Аз оставам, за да организирам отбраната на Магнерос. Ако имаме късмет, ще се видим скоро на Западната граница. 

Може би ми се щеше да чуя още нещо, да получа допълнителна заповед от Краева, затова и останах на мястото си. Нима бях станала толкова нерешителна, че да се подчинявам на нечии заповеди? Или пък бях помъдряла и най-после осъзнах, че за да бъда най-добрата в това, което върша  е нужно да оставя плановете  на хората, чието призвание са те?

Нямаше време за мислене. Ирник го разбра преди мен. Дръпна ме силно и ми кимна към вратата, която се отвори и ни откри стълбище- част от таен проход към подземията. Досега тя  бе умело скрита в библиотеката на кабинета, но едно движение на Вилемира бе достатъчно, за да се покаже нишата, достатъчно голяма за да побере в себе си цели двама души.

–Генерал Краева?

–Кажи, Нилара.

–Пазете се.

–Ти също.

–Довиждане?

–Да. А сега вървете!

Колко ли още щеше да продължава така? Всъщност, дали ако все пак някога свърши, ще знаем как да се приспособим към новото “нормално”? 

Не разбирам защо в момент като този, когато отново съм се превърнала в оръжие за масово поразяване се замислям за това. Адреналинът, който бушува в мен ме кара да се чувствам прекрасно. Призвана съм да бъда воин. Родена съм да обичам Ирник.  Създадена съм, за да донеса бъдещето. 

Но дали е достатъчно? Гордея се със същността си, въпреки цената която съм платила за нея. Дали обикновените либертийци ще имат силата да я платят и защо всъщност ще го правят? Всички са уморени от войната, може би ще искат най-после да си починат, макар и окупирани. Но ако са достойни деца на свободата, никога не биха го допуснали и в новия свят подобни безволеви индивиди не бива да продължават жалкото си съществуване.

Да, това е единственият правилен път. Ако искаме свобода, ще се наложи да жертваме чувствата си. А за да постигнем мечтания мир, ще се наложи да постигнем победа в най-тежката война-тази със самите себе си...