ЩЪРКОВО ЛЯТО

            или Историята на едно необичайно приятелство 

       Блесналото в зенита си слънце безмилостно изгаряше низината, засетите с пшеница полета, прашните пусти улици и дворищата в селото. Въздухът така се бе нагрял, че трептeше от нетипичната за месец май жега. Хора и животни се бяха изпокрили под сенките на дървета и къщи и единствено монотонния ромон на реката, течаща сред шпалир от тръстики на стотина метра от последните къщи, нарушаваше илюзията за замръзнал във времето пейзаж, пресъздаден на платното от някой натуралист, пейзажист - майстор на четката.

      Там в самия край на селото, сред зеленината на плодни дървета и стара лозница, разположила се на широко върху дървен асмалък  се гушеше малка къща, разположена на ъгъл между две улици. Тя бе дом на жилав старец, когото всички в селото наричаха дядо Минко Щърка. От както преди няколко години се бе споминала къщовницата му, баба Данка, старецът живееше сам-самин тук, в очакване на съботите и неделите, когато на гости идваха поотрасналите му деца и водеха със себе си и внуците. Хлапетата с детската си жизнерадост внасяха живот в къщата, разнообразяваха и осмисляха дните на дядо си, карайки го да се връща неволно назад в спомените си, когато на тяхната възраст и той твореше лудории.

     Е, имаше разлика, мислеше старецът. Тогава, по онова време освен лудории имаше и къртовска работа, имаше и празници разбира се, но времената бяха други, селото гъмжеше от млади хора и деца, а сега какво? Мъртвило, нямаш с кого да си кажеш едно „здрасти комшу“.

        Но днешният ден бе едва в средата на седмицата и сърцето на дядо Минко се бе стегнало от самотата и скучното монотонно пенсионерско ежедневие. Старецът изключи онова кречетало – телевизора и излезе на двора, където сухата горещина  го удари като стена. Погледна към изцъклилото се небе и забеляза появилите се на хоризонта бели кълбести облаци. „Не е на хубаво тази жега през май. Ще докара не живителен дъжд, а поразия небесна…“ – поклати глава дълбокомислено  и се запъти към вратника. Седна на грубо скованата пейка току до дворната врата, на сянка под големия орех, растящ до сами оградата и зачака да мине някой съсед, за да си побъбрят.

       По улицата обаче не се виждаше жив човек. Старецът си постоя така сам, удряйки от скука дряновата си тояжка в подметката на напуканата пета на гуменетката си. Погледът му по навик се отправи към върха на бетонния електрически стълб на отсрещния тротоар, увенчан с голямо щъркелово гнездо. Чу приглушените писукания идващи от гнездото и забеляза майката, която изправена в него, щракаше успокоително с големия си червен клюн. Порасналите му деца и внуците винаги с пристигането си първо поглеждаха към гнездото и се радваха на гордите птици, решили да станат техни съседи. В селото бяха известни с името „Щърковете“ и носеха с известна доза гордост този прякор.

      „Малките са се излюпили. “ – заключи дядо Минко и се усмихна щастлив. До вчера щъркелицата все още мътеше, а щъркът носеше храна в гнездото. Сега мъжкият го нямаше – явно бе отлетял на лов. Низината наоколо гъмжеше от жаби и змии, а в блоковете засети със зърнени култури се криеха полски мишки и съсели. Имено изобилието на храна бе привлякло щъркеловата двойка в селото навремето. Птиците бяха стари познайници на дядо Минко и не се плашеха от него. От близо две десетилетия те всяка година долитаха през пролетта, поправяха гнездото си, поразтурено от зимните ветрове и снегове и люпеха своето потомство. Малките наедряваха и заякваха през лятото, а наесен се включваха в големите ята и отлитаха на юг към Африка.

         Старецът се върна в спомените си от преди двадесет години. Тогава, един летен ден в селото пристигнаха трима младежи от Орнитоложкото дружество в областния град. Младежите се бяха захванали с нелеката задача да опишат броя на гнездящите щъркели в околните села. Тогава, току-що пенсиониралия се комбайнер, дядо Минко, се бе случил на мегдана под чардака на местната кръчма, където си бе поръчал бира и се разговори с тях. Спомена им за новопостроеното гнездо на стълба до дома си и заедно отидоха да го видят. Младежите си записаха нещо в специално разграфената тетрадка-дневник и помолиха бай Минка да ги известява за евентуални промени в житието и битието на пернатите. Дадоха също и на него такава разграфена тетрадка и му обясниха какви събития от живота на пернатите да отбелязва.

         Дядо Минко пое с готовност възложената му задача и в продължение на много години се отбиваше в Орнитоложкото дружество при всяко посещение в града, където даваше отчет за живота на птиците. След това дойде демокрацията и дружеството прекъсна работа поради липса на средства, но дядо Минко продължаваше съвестно да отбелязва в пожълтялата от времето тетрадка броя на излюпените пилета, времето на излюпването им и други важни моменти от битието на щъркелите.

       Изведнъж студен повей на вятъра огъна по-тънките клони на ореха, широките листа на дървото зашумяха заплашително и върнаха стареца в настоящето. Щъркелицата легна с разперени криле в гнездото. „Пази ги, да не ги отвее вятъра.“ – помисли дядо Минко и погледна към хоризонта на запад. Белите кълбести облачета се бяха превърнали в тъмна въртяща се маса от буреносни облаци, които след минута скриха слънчевия диск.  Светкавица раздра небето, последвана от тътена на гръмотевица. Старецът потрепери от внезапния хлад, стана и се прибра вкъщи. Седна до прозореца, от който се откриваше гледка към улицата, и се загледа в разразяващата се буря. Короните на дърветата се превиваха от мощните пориви, небето притъмня изцяло, озарявано единствено от следващите една след друга светкавици.

       Внезапно по стъклото на прозореца зачукаха камъчета. „Градушка!“ – помисли си дядото и погледна към стълба. Щъркелицата лежеше в гнездото, покрила с тяло и криле малките пилета, а мъжкият щъркел бе кацнал на съседния покрив и щракаше тревожно с клюн, извивайки шията си към небето. След това бяла пелена скри гледката от очите му. Оглушително трополене на започналата канонада  заглуши всички останали шумове.

       Дядо Минко се дръпна навътре в стаята, точно когато стъклото на прозореца падна, разбито на парчета от косо падащите ледени късове. Подът в стаята взе да побелява. „Отиде, тази година ще ядем камъни“ – помисли си тъжно старецът, вземайки в ръце падналите на пода едри като кокоше яйце топки лед. Постепенно градушката премина в дъждовен порой. Не мина половин час и иззад разкъсалите се на хоризонта облаци се показа слънцето и освети обрулената до корен земя. Последен далечен тътен на гръмотевица оповести края на лятната буря. Плющящият дъжд отслабна, премина в слаб ръмеж и постепенно спря.

       Дядо Минко обу градинските си гуменетки,  излезе навън  и се огледа. Листа не бяха останали по дърветата, за плод да не говорим. Премина като насън през очуканата от леда и удавена от пороя зеленчукова градина и излезе на вратника.  

        Погледна към щъркеловото гнездо и едри сълзи се стекоха по небръснатите бразди, прорязващи лицето му. Старецът сведе поглед, изкара голяма кърпа от джоба на домашната жилетка, с която се бе наметнал и подсуши мокрите си очи, след това се обърна бавно и потропвайки с тояжката в треперещата си ръка, прегърбен се прибра в къщи. На стълба в  полуразрушеното гнездо остана да лежи  с разперени криле щъркелицата. Мъжкият щъркел бе кацнал на края на гнездото и плахо побутваше с  човка своята другарка, а малките пиукаха сврени под тялото й.   

         Дядо Минко седна на леглото, сведе глава и се умисли за несправедливите превратности в живота. От унеса го извади почукване по разбитото стъкло на прозореца. „Счува ми се, кой ли ще е дошъл?“ -  продължи да си  размишлява. " Ще взема да звънна на децата, да им кажа за поразиите що стори  градушката и  за прозореца". Почукването се повтори по-настоятелно. Дядо Минко се надигна пъшкайки и се затътри към съседната стая. Погледна към прозореца и видя мъжкия щъркел,  кацнал на перваза, да почуква с клюн по разбития прозорец. Старецът се опули: „Що ли търси от мен?“
         Щъркелът видя дядо Минко, отлитна и кацна до електрическия стълб. Изпълнен с любопитство, дядо Минко се загледа през прозореца.  До основата на стълба бе полегнала мама щъркелица. Едното ѝ крило лежеше безпомощно на земята, а очите ѝ бяха затворени. Мъжкият щъркел стоеше изправен до нея и отривисто щракаше с клюн, изпъвайки глава в посока към къщата на стареца.
         „Жива е, жива е!“ – прихлопа от радостна изненада сърцето на стареца.  Нахлузи припряно гуменетките и се отправи забързан към входната врата. Приближи до двойката птици, клекна до женската и повдигна внимателно главата  ѝ. Тя отвори едва-едва очи и главата  ѝ клюмна отново. Дядо Минко се върна обратно в двора и влезе в сайванта,  прилепен до къщата. Там имаше натрупани какви ли не вехтории.  Намери един стар плетен ракитен кош, забравен там от памтивека. С панера в ръце и придружен от дружинката си – старият пазач на двора Шаро, средно голям пес от неизвестна порода, старецът се върна при щъркелицата.
         - Хайде, миличка, дръж се - внимателно я гушна и постави в коша.  Вдигна  внимателно товара си и го пренесе в двора под навеса.
         -  Ранена е, Шаро, трябва да я пазиш от котки и невестулки! – като чу името си и гласа на стопанина си, Шаро се засуети около коша и врътна радостно опашка. Прилегна до коша, а дядо Минко му донесе тенджерата с дневната дажба до него, да знае, че тук е новото му място сега.
          Че щеше да звъни на неговите, старецът съвсем забрави. Влезе в къщата и се запъти към телефона в антрето до дневната, но набра номера на ветеринарния. На пресекулки, задъхано, му разказа надве-натри за щъркелицата и после изтърча на пейката пред вратника да го чака. Да не се разлая или му скочи Шаро. Скоро ветеринарят дойде с неизменната издута кафява чанта. С един поглед му стана ясно какво е положението.
           - Дядо Минко, дай някоя чамова летва, да  наместя  счупеното крило и да го обездвижим. Пребили са я ледените камъни, но не са я убили. Майка е, силна е, ще се оправи!
           Мъжкият щъркел наблюдаваше разтревожен цялата шетня около другарката си от високо от гнездото и когато докторът си тръгна, започна да сваля едно по едно голишарчетата от разнебитеното гнездо на стълба, държейки ги внимателно в човката си. Пренесе ги при майката в коша и отново защрака с клюн. Оказа се, че едно от малките е пострадало също от градушката. Най-дребното, което дядо Минко веднага кръсти Мънѝчко, някак си непривично не беше прибрало крилцето до телцето си. Висеше му като чуждо и се опираше в дъното на коша.
           - Ох, дали ще мога? Като доктора и аз – вайкаше се на глас дядо Минко и влезе обратно в къщата. След минута бавене излезе,  държейки малка сгъваема чекийка, която му бе скъп спомен от Етъра. Приседна под навеса на любимото столче на баба Данка, взе една летва и започна да дялка малки  летвички. Влезе в сайванта и донесе наръч слама.  Първо настла панера да е топло на голишарите, след това взе внимателно в шепата си раненото мъниче, което беше толкова беззащитно, че дори не помръдна когато старецът го положи върху коленете си. Подложи тресчици до телцето му, прилепи крилцето до тях, като се опита да го намести като другото, и с ивици мек плат го овърза направо към тялото. Толкова малко и беззащитно му се струваше, че го беше страх да не го стисне по-силно.  Мама Щърка беше надигнала глава от коша и зорко следеше с поглед как старецът обгрижва рожбата ѝ.
           Дядо Минко се пресегна, постави Мънѝчко, който всъщност се оказа Мънѝчка, до здравото ѝ крило. Мама го повдигна и пригушка до другите си рожби.
           Денят бавно преваляше. Слънцето запълзя към баира, оцелелите цветя и треволяци надигаха стъбла и отваряха чашки и цветове.
           Дядо Минко стана, придърпа столчето по-надалече, чак до къщната врата, и отиде отзад в градината да види какво е оцеляло. Присети се, че щеше да звъни на неговите в града, върна се обратно в къщи и звънна по телефона. Разказа на сина си и за градушката, за прозореца, не забрави да спомене и за новите си квартиранти. Синът му  го изслуша внимателно,  поиска размера на счупеното стъкло и обеща веднага щом го купи,  да дойде за да оправят, хем да види градината и щъркелите.
           Шаро не мърдаше от новото си място, зорко следейки за дебнещи разбойници наоколо.  Малчовците живнаха и изпод навеса  отново се понесе пиукането и цвърченето им.  Вече се смрачаваше, когато главата на щърковото семейство се прибра в новия им дом. Доста храна беше намерил след унищожителната градушка. И гушата, и човката му бяха пълни. Сега имаше да храни не само малките, но и майка им, а отделно от това, татко Щърк стягаше и гнездото на стълба.
         След няколко дена майка Щъркелица вече се разхождаше из двора и се опитваше да се понадига със здравото крило. Шаро лежеше, поставил глава на предните си лапи и примижал на слънцето пред сайванта, не отстъпваше от поста си. Дори не пролайваше като минеше някой по улицата. Само присвиваше изчаквателно уши и се заслушваше докато отмине.
        Дядо Минко разкопа градината, отново присади унищожените домати и краставици, картофът растеше като пощурял след пороя. "Животинки. Гледай ти. " - цъкаше с език дядо Минко,  докато гледаше ден след ден как татко Щърк храни цялата фамилия.
         Скоро малчуганите започнаха да излизат от панера и да се разхождат по двора. Мама Щърка не ги изпускаше от очи. Оставяше ги по малко да щъкат, но разпилееха ли се,  приканващо прищракваше с клюна,  като  ги побутваше, да ги прибере обратно. Само Мънѝчка не излизаше.  А и здравите ѝ братчета все я изпреварваха да грабнат и се налапат с храна, та мама Щърка задържаше с клюна и после я дохранваше.
         "Дали пък крилцето ѝ не се притиска както съм я увързал? Ами, че тя расте! Ще трябва да я превържа. " - и един цял следобед дядо Минко си игра да дялка нови летви, нацепи нови парцали, и се приготви да ѝ смени „гипса“,  както си мислеше наум той. Взе нефелното пиле от коша и внимателно го разповърза. Сякаш беше от захар, да не я счупи,  но се престраши и опипа крилцето.
        - Я, здраво е! Нищо,  ще го закрепя пак. Други ден, като дойде докторът, той да каже.
        Гледаше Дядо Минко как щъркелицата я дохранва и се удивляваше: "Животинка, ама майчица!"
        Една сутрин, рано-рано, се провикна мъжки глас откъм улицата.
       - Дядо Минко,  тука ли си?

       - Шаро, мирен! А, ида, ида! - забърза се към вратника да срещне доктора, старецът - влизай, влизай, таман и мекици има, и млякото преварих! Добре си ми дошъл!
       - Сполай ти, дядо Минко! Няма да откажа! - засмян влезе ветеринарят. - Идвам да видя как е нашата пациентка, както ми заръча. Ще ме извиниш, ама после трябва да ходя до града, за това подраних.
       Приседна и той под навеса, а стопанинът донесе поднос с мекици и две панички с мляко.
       - Жив да си, дядо Минко! И тука всичко е наред, значи следобед, ще намина пак да я "разопаковам", и да видим дали ще се наложи пак да я превържем, ай, че рейсът не чака! Ще видим тогава и Мънѝчка как е.
       Шаро скочи и с дядо Минко изпроводиха  ранния гостенин до вратника. В този момент песът се опита да прибяга на улицата, но гласът на стареца го закова:
       - Марш обратно на позицията!
       Следобед докторът от рейса първо тука дойде. Прегледа малката, че дядо Минко нямаше търпение да види как се е справил:
         - Браво,  добре си я шинирал тая хубавица. Май няма нужда повече от превръзка. Трябва и тя да се учи да повдига крилца като другите.
Камък падна от сърцето на дядото. Гордо, доволен от себе си, целият засия в усмивка.
         - Докторе, аз такова, да ти набера малко зелен фасул, и краставички има вече. - и забърза към градината.
         В това време докторът разповърза майката. Като че ли само това е чакала, с вирната глава тя започна да се разхожда напред-назад и да размахва крила.
        От другия ден женската започна все по-големи преходи да прави с вдигнати крила, докато един ден се издигна и отлетя. Върна се заедно с мъжкия, и двата щърка носеха храна.
         Гнездото беше готово. Дечурлигата подхвърчаха из двора и малко по малко започваха да се издигат.
         Един ден всички бяха в старото ремонтирано гнездо, но без Мънѝчка. Само тя не можеше още да се издига. Вечерта в гнездото нощуваха малчуганите с баща им, а мама Щъркелица остана да топли под крилата си нефелното си чедо.
         По цял ден я учеше, само да повдига крилца, стискаше я с клюна за шийката и ѝ помагаше да се отлепи от земята. Щъркелицата вече редовно ходеше и за храна, но когато се връщаше, първо идваше под навеса да нахрани Мънѝчка, а после в гнездото на стълба.
         Дядо Минко не беше забравил да пише в тетрадката. Такава любов изпълваше старческите му очи със сълзи от умиление.
         Вечер внуците звъняха да питат как са щъркелите и той даваше отчет на всеки един по един от тях, а те не бързаха да дойдат на село преди цялата щъркова фамилия да се е пренесла в гнездото, да не ги плашат, макар че нямаха търпение да огласят със своя смях  селските улици и градини. Една вечер дядо Минко пръв им звънна и чак се развика по телефона:
         - Идвайте, деца, от вчера и Мънѝчка вече е в гнездото, снощи всички преспаха в него. Хайде, че Шаро няма за кой да се грижи!
          На другия ден махалата оживя от детската гълчава. Врати и вратници се тропваха, Шаро пролайваше щастлив.

         Щъркелите продължиха да учат малките да летят, лятото отминаваше. Вече сами долитаха обратно в гнездото, след като изпаднеха от него, побутвани нарочно от родителското тяло. Само Мънѝчка все не винаги успяваше. Но мама Щъркелица не се отказваше. Продължаваше първо нея да нахрани, защото побутвана от по-силните ѝ братчета,  щеше да остава все ненахранена.         

         Цялата околия знаеше за щъркеловото семейство на Дядо Минко. Цял един ден беше в града той с тетрадката си от време оно, да му вземат интервю по кабеларката и да разкаже за случая от градушката. Превърна се старецът в новия селски герой, не минаваше час някой да не мине уж случайно по улицата и да не се провикне:

         - Дядо Минко, а здрасти! Как си, как си!Дните се скъсяваха, а старецът така и не прибра панера в сайванта, стоеше си под навеса. Грижа му беше Мънѝчка дали ще отлети. Или ако останеше, нали трябваше някой зимата да я гледа.
          Един ден, приседнал  на  пейката пред вратника,  дядо Минко така се зарадва, като видя как малката му любимка сама се върна в гнездото. Побърза да звънне на неговите и да им съобщи новината. Предния ден си бяха заминали, да се стягат за училище.
          Вече вкупом щъркелите започнаха да напускат гнездото и да правят кръгове над него, после над улицата, накрая над цялото село. Майката връщаше малката на гърба си. Слабичка ли беше, страх ли я беше, но не можеше да лети като другите.
        "Ех, нефелното то. Ама я пък как заякна, да не повярва човек. Тая майка... а хората си зарязват рожбите" - повдигаше вежди дълбокомислено дядо Минко, докато им се любуваше от пейката пред вратника.
Една сутрин някой започна да чука упорито на прозореца в другата стая.
        - Ида, ида! Кой е там? - забърза старецът да види. И, що да види - и двата щърка с клюнове потропваха.
Изтича навън разтревожен: "Що ли е станало пак?"
        А те се надигнаха към гнездото, над което кръжаха всичките щъркелчета заедно с Мънѝчка. Дядо Минко ги броеше и не можеше да повярва на очите си.
        Вече можеше да разчисти двора и прибере коша. Шаро в последно време спеше в него, дали да не му го остави?
        След няколко дни  щъркелите цяла сутрин стояха на гнездото и тракаха клюнове.
        По телевизията вече говореха, че са почнали да отлитат на юг.
       - Май е дошло време. Шаро, ще си останем двамката. Да ги чакаме напролет.
Шаро приклекна до него и се загледа към гнездото и той, сякаш с жив човек си говореше  старецът.
       По  обяд  като под команда всички се вдигнаха, отпред татко Щърк, зад него мама Щъркелица с Мънѝчка до крилото си. И сега не я изпускаше. А отстрани ги заграждаха синовете, като вярна стража и бащина отмяна. Така отлетяха. Шаро подскочи, завъртя опашка и полетя през отворения вратник към улицата. Като нямаше кой да пази, се шляеше по цял ден из селото "като отвързано куче", както шеговито си казваше дядо Минко.

___________________________________

Разказът е съвместен с ЕдинСкитник, на основата на неговия "Саможертва" и моя "Силата на майчината любов".  Всичко започна от коментарите и  като видяхме, че сме писали по една тема, но от различни ъгли.

https://otkrovenia.com/bg/proza/samojertva-7

https://otkrovenia.com/bg/proza/silata-na-majchinata-lyubov