На пейката пред старата селска къща бяха седнали баба Марийка и шестгодишното й внуче Мирослав. Беше топъл юнски ден и слънцето бавно се изкачваше по своя път на небосклона. Старата жена плетеше, а момчето седеше и с ококорени очи наблюдаваше всеки, който минаваше по черния път.
- Бабо! Бабооо! - каза Мирослав. - бабо, защо твоите крака опират в земята, а аз не я стигам? А, бабо?
Баба Марийка изгледа внука си над очилата и каза:
- Защото, Миро, аз съм много, много голяма и стара. И съм извървяла доста път и краката са ми пораснали и стигам до земята. Няма вече, кое да ме уплаши, нито да ме учуди. А ти, детето ми, ти си още малък. Не си тръгнал даже и на училище, има да учиш много. И ще видиш като пораснеш, как ще стигаш не само земята, а и нависоко.
Момчето се усмихна дяволито, сякаш искаше да каже, че ще дойде ден, в който ще е най-силния човек и всички щеше да ги е страх от него.
Баба Марийка продължаваше съсредоточено да плете. А внучето не спираше да люлее краката си. По пътя се за ...