- Госпожо, аз пък няма да седна до Ангел!
Нина вдигна глава от дневника, беше началото на часа и всички деца все още се щураха насам-натам из стаята.
– Защо Виктория, какво има сега?
– Защото много мирише, госпожо!
Децата започнаха да се кикотят и погледнаха в посока към задните чинове.
– Тишина! – повиши глас Нина. – Седни на първия чин, Виктория, всички други също да сядат по местата си, часа вече започна!
На Нина й се искаше да се скара повече на малката Вики, че беше извикала такова нещо на всеослушание, но момиченцето беше право. Когато всички насядаха, тя отправи поглед към дъното на класната стая, където от последния чин я гледаха големите сини очи на Ангел. Кристално сини и ясни. Момченцето имаше изписано красиво лице, но целия бе мърляв и неизмит, гуренясали очи и нос, сплъстена коса, а дрехите му не бяха сменяни поне няколко дни, бяха заваляни и от тях наистина се носеше миризма, така че малката Виктория с право не искаше да седне до него. Ангел стоеше мълчаливо на чина си и ...