Никога няма да забравя деня, когато за пръв път видях моста Голдън Гейт. Нашите бяха купили малка, спретната къща в предградията на Сан Франсиско, Калифорния, Хари Труман тъкмо беше избран за президент, а аз получих ново колело и наесен щях да тръгвам на училище.
В тия последни летни дни на свобода и безгрижие, докато родителите ми боядисваха стени, редяха пердета и садяха райграс, аз по цял ден кръстосвах стръмните, криволичещи улици на града, яхнал Сребърната ракета. С щипки за пране закрепих няколко пластмасови карти за игра напречно на шпиците, които пляскаха весело, докато въртях педалите. Минувачите се обръщаха след мен, а аз летях напред, надбягвах се с песовете и се заливах от смях.
В тоя горещ неделен следобед в средата на август, докато времето мързеливо се протягаше към оранжевите останки на деня, стигнах чак до най-северната точка на града, където се издигаше Голдън Гейт и разделяше Санфранциския залив от Тихия океан. Тогава не знаех, че беше най-дългият висящ мост по онова ...