Телефонът ми звънеше глухо продължително и монотонно под възглавницата. Винаги когато заспивах го оставях до нея, а като се събуждах го откривах промушен под нея или паднал до леглото. Навън се зазоряваше. Оскъдната сиво – белезникава утринна светлина пестеливо се процеждаше през тънките процепи на спуснатите щори. В просъница промуших ръка под меката калъфка на възглавницата и напипах гладката повърхност на пластмасата на телефона. Приближих го до лицето си, но сивата пелена на съня едва позволи на полуотворените ми очи да фокусират името изписано на дисплея. Приятна отмора тегнеше над тялото ми и държеше отпуснати всичките ми мускули. Беше Станислав, отколешен приятел с който се запознахме по време на един от незабравимите ловни излети в село Кортен. Станислав бе среден на ръст, здрав, набит момък с къса, черна коса и вечно жив блясък в черните му искрящи очи. Той бе душата на компанията. Неговите нескончаеми, весели истории, по време на излетите и след тях, когато всички седнали око ...