Съществува свят, отвъд представите ни за добро и зло, отвъд мечтите и мислите ни. Възможното и невъзможното там са просто сенки на нещо далечно и забравено. Ние прекарваме също толкова време там, колкото и тук, в реалността, но никога и за миг не си даваме сметка какво се случва в онзи свят и какво означава той. Нещата, които виждаме там, наричаме ‘сънища’ и рядко им обръщаме особено внимание. Щом отворим очи, ги пропъждаме като досадни мухи. Разбира се, мнозина са си задавали въпроси, мнозина са намирали отговори, но никой от тях не разбира напълно света оттатък. Освен мен. А тази нощ аз ще открадна нещо от него.

                Запознах се с нея преди много време, повече, отколкото ми се иска да си спомням. Бяхме млади и изпълнени с очакване. Поне тя. Искаше много от живота и винаги го получаваше. Аз пък исках нея. Исках я с онова тъпо, безсмислено упорство, на което само младите влюбени момчета са способни. Тя обаче беше земно момиче и обичаше земни неща. Както много други като нея, обичаше блясъка и измамната сигурност на парите. Аз не можех да и дам това. Всъщност можех да ù дам много повече, но честно казано на никого не му пука, че можеш да се разхождаш в света на сънищата. За дългото време, в което се познаваме, съм я виждал с много различни мъже. Идваха и си отиваха, като всеки и оставяше по нещо за спомен. Веднъж ми разказа как един от безбройните ù ухажори ù беше дал златен медальон с инициалите им, гравирани на него. Беше си тръгнала от този нещастник, но  беше запазила подаръка му. Дори ми даде да го разгледам. Беше нетърпелива да си го прибере. Докато го държеше, видях как очите ù отразяваха злобния му блясък. Това малко, лъскаво нещо значеше за нея повече от всичко, което можех да ù дам. Мразех я за това. Но омразата ми винаги беше притъпявана от усмивките, с които ме даряваше. Не знаех какво място съм заемал в мислите ù, а и се боях да разбера отговора на този въпрос. Преживяхме няколко кратки момента на близост. Държах я в прегръдките си. Веднъж погалих косата ù, но нищо повече от това. Не можех да си купя достъпа до нея, както много други вече бяха направили. 

                - Какво мислиш, че ще стане с нас? – попита ме тя веднъж, докато седяхме на една пейка в парка – Къде ще бъдем след десет години?

                - Нямам представа – излъгах – дано да ни провърви.

                - Искам да позная любовта – продължи тя – да бъда с някого, който ме обича и се грижи за мен.

Искаш бижута. Искаш парфюми. Искаш пари.

                - Сигурен съм, че ще го намериш – смотолевих аз.

                - Ами ти? За какво мечтаеш ти?

За теб. Не за това, което си, а за това, което искам да бъдеш.

                - За много неща – отговорих – Но точно сега мечтая за няколко палачинки...

Никога не ù казах истината, но тя никога не я беше очаквала от мен. Момичетата имат жестокия навик да те държат наблизо, дори и да знаят, че нямат намерение да те използват. Ей така, за всеки случай. Бяхме приятели. Или поне така мисля. Пътищата ни се разделиха и тя замина нанякъде. Дълго време не бях чувал нищо за нея. До днес. Телефонът ми беше иззвънял в ранния следобед. Беше стар познат. Не ми се щеше да говоря с него, но все пак вдигнах.

                - Разбра ли?- гласът му трепереше – Тя... тя е претърпяла катастрофа.

Трудно се разбираше какво говори. Очевидно беше в шок. Може би и той е бил един от многото, попаднали в капана ù и сега се мъчеше да възприеме действителността. Не беше в състояние да говори свързано, така че ми се наложи да наредя парченцата от историята сам.

След като беше заминала, тя беше  пътувала известно време по света. Накрая се оженила за някакъв банкер. Вчера отивали на някаква сватба на нейна приятелка. Той карал колата, когато се блъснали. Той бил мъртъв, а тя изпаднала в кома.

Усмихнах се. Хората обичаха да преувеличават, когато говорят за нещо, което не разбират изцяло. За някои тя беше в кома. За мен беше на мястото, където най-лесно можех да я намеря. На следващия ден си купих самолетен билет. Пристигнах в болницата по обяд, но строгата рецепционистка ми даде да разбера, че трябва да почакам часа за посещения. Потърсих лекаря. Представих му се за братовчед ù. Едва ли щеше да ми се зарадва, ако му бях признал кой съм и за какво съм дошъл.

                - Как е тя? – попитах аз, като се опитвах да имитирам треперещия глас на онзи, с когото бях говорил по телефона по-рано.

                - Нараняванията ù са тежки – каза докторът с равен глас – гръбнакът ù е счупен на три места. Има фрактури на ръцете и краката. Дори да се събуди, което е малко вероятно, никога няма да може да се движи.

Въздъхнах. Това правеше задачата ми още по-лесна. Лесна за мен, предполагам, не и за нея.

На свечеряване получих разрешение да я видя. Никой друг не беше дошъл. Тя лежеше неподвижна на болничното легло. Бяха ù сложили системи. На лицето ù имаше голям синкав оток. Лявата и ръка беше гипсирана. Придърпах стола си към леглото и стиснах пръстите й под гипса.

Сънят ù беше доста различен от това, което очаквах. Намирах се на някаква поляна. Нямаше цветя, нито дървета. Само ниска, зелена трева. Беше тихо. Странно. Тя не обичаше тишината и спокойствието. 

                - Здравей – чух гласа ù някъде зад себе си.

                - Здравей – отвърнах. 

Обърнах се към нея. Беше същата, каквато я помнех. Усмихна ми се и ме прегърна. След това хвана ръката ми и ме поведе към центъра на поляната.

                - Не съм те виждала от толкова време – подхвана тя. – Как си?

                - Ами... Всъщност чудесно. А ти?

                - Не знам дори откъде да започна да ти разказвам. – лицето ù сияеше като на някое малко момиченце – Обиколих света. Омъжих се...

                - Знам – отвърнах аз, като следях реакцията ù. Не се изненада. – Знаеш ли защо съм тук?

                - Мисля, че да.

                - Е?

                - Не съм сигурна. Зле ли е?

                - Да. Ако те върна, няма да можеш да ходиш.

                - А...

                - Мъртъв е – прекъснах я.

Една сълза се търкулна по бузата ù. За него ли ù беше мъчно или за самата себе си?

                - А ти... Как се озова тук?- попита тя.

                - Чух какво се е случило. Дойдох възможно най-бързо – рекох.

                - Знаеш какво имам предвид – тя ми хвърли кос поглед.

                - Ами... Просто го мога. Винаги съм го можел.

                - Да влизаш в съзнанията на хората?

                - Не в съзнанията. В сънищата им. В света на сънищата – обясних аз. 

                - Сигурно е страхотно – тя се усмихна.

                - По-добре е, отколкото това, което ни очаква – размахах ръка неопределено.

Вървяхме по поляната, която изведнъж изчезна и на нейно място се появи някаква улица. Чу се трясък. Обърнах се , точно когато две коли се сблъскаха челно една в друга.  Погледнах към нея. Тя плачеше.

Приближих се и я прегърнах. Тя зарови мокрото си от сълзите лице в мен. След това улицата отстъпи място на голяма, четириетажна къща. Стояхме в двора и гледахме как градинарят поливаше цветята. Предположих, че това беше домът й. После къщата се смени с малък парк. На една пейка бяхме седели ние двамата, преди  много, много време.

                - Помниш ли? – попита ме тя. Очите й бяха зачервени, но вече не плачеше.

                - Разбира се.

                - Иска ми се да беше различно. Да бях останала с теб...

Усмихнах се криво.

                - Казваш това само защото всичко свърши зле.

                - Може би – призна тя.

                - Знаеш ли, дълго време те мразех за това, което си – започнах аз – но мисля, че всъщност съм мразел факта, че не си това, което исках да бъдеш.

                - Винаги става така – тя докосна ръката ми - И ако има някакво значение, аз също съжалявам. За всичко.

                - Не ни е било писано, а? – насилих се да се засмея.

Усмивката й помръкна.

                - Все още можем... Можем да останем тук...- плахо рече тя.

                - Не мисля, че е честно спрямо двама ни.

                - Вярваш ли, че човек може да се промени? – въпросът й дойде неочаквано.

                - Не вярвам, че хората се променят истински. Понякога се преструват, че са нещо  друго, че са някой друг...Накрая просто си спомнят кои са били.

                - Ще ми помогнеш ли да си спомня коя съм била? – каза тя с тъга в гласа.

                - Затова съм тук- кимнах.

Двамата вървяхме из малкия парк, после по уличките на градчето, в което израснахме. Спомените нахлуваха един след друг. Всички моменти, които бяхме прекарали заедно. Отчаяното ми упорство и тихото й безразличие...

                - Съжалявам – повтори тя.

                - Няма за какво... Ти ми помогна много. 

                - Какво мислиш да правиш? – попита.

Не отговорих. Продължавахме да се скитаме безцелно из спомените на един отминал живот. Това бяха спомени на различни хора. Млади и наивни.

                - Ти не си лош човек – започнах аз внимателно – просто обичаш живота. Накрая това ти изигра лоша шега.

Тя се засмя.

                - Предполагам, че си прав.

                - Не се обвинявай за нищо. Само ще се почувстваш по-зле – посъветвах я – всичко е минало, няма защо да се измъчваш с онова, което е било или не е било.

                - А ти не обичаше мен – рече тя – обичаше нещо, което си мислеше, че съм аз. Но аз не бях. Обличаше мечтите си в кожата ми.

                - Мислиш ли, че някога ще намерим това, което търсим? – попитах я.

Тя отново се засмя, този път по-звънко и по-искрено, сякаш отново бяхме млади и седяхме на онази пейка в парка.

                - Ти ми кажи, ти бродиш из света на сънищата – каза, като още се смееше неудържимо.

Не се сдържах и също се усмихнах.

                - Не е толкова странно, колкото звучи. Просто ми дава друга гледна точка – обясних аз.

                - И място, където да се скриеш, когато светът те подгони – допълни тя.

                - И това- кимнах.

                - Мисля, че взех решение.

Погледнах я очаквателно.

                - Ще остана тук. Както каза, прекалено много обичам живота, за да се върна там, където вече не е във властта ми.

                - Властта ни над живота винаги е измамна- напомних й аз.

                - И все пак...

                - Да, права си.                 

                - Ще останеш ли тук с мен? – попита ме с копнеж в гласа.

                - Знаеш, че не мога. Тук ще има много други хора, с които ще можеш да говориш. Отново ще можеш да пътуваш – опитвах се да я утеша.

Тя се усмихна печално. За момент си спомних ясно какво бях чувствал към нея. Тази тъжна усмивка я правеше различна от другите- като красива тайна, която никога няма да бъде разкрита за теб. Разбрах защо я бях обичал така фанатично. Това очарователно момиче за мен беше затворена врата. Знаех, че нищо хубаво не ме очаква от другата страна, но въпреки това копнеех да мина през нея.

Приближих се и я целунах.

                - В някой друг живот... - каза тя, когато устните ни се разделиха.

                - В някой друг живот – повторих.

Обърнах се.

                - Не ги оставяй да говорят сълзливи измислици за мен – чух я да казва.

                - Няма. Ще идвам да те посещавам.

Усетих погледа й на гърба си...

Отворих очи. Бях отново в болничната стая. Знаех, че щеше да остане, но все пак трябваше да го направя. Колкото заради нея, толкова и заради самия мен. Никой друг не е взимал частица от света на сънищата. Освен мен. Аз откраднах зрънце истина, откраднах края на една история, която иначе никога нямаше да свърши.

Съдбата е строга господарка. Никой не може да се противопостави на намеренията й. А моята съдба е да скитам из света на сънищата и да помагам на загубените души. Понякога им помагам да избягат, понякога им помагам да намерят покой, а понякога, много, много рядко, някой успява да помогне на мен.