- Знаеш ли, - започна скитникът с поглед впит в ръцете си – Имаше време, когато не разбирах как пътят към Ада може да бъде постлан с добри намерения.

Той въздъхна уморено. Аз мълчах. От тона му усещах колко трудно бе за него да говори. Не го подканих да продължи, макар, че любопитството ме гризеше.

Беше млад мъж, може би в края на тридесетте си години. Имаше тъмна, почти черна коса, която стоеше в безпорядък, несресана може би от седмици. Носеше изхабени сиви панталони, маратонки и червена ватирана блуза и избеляло зелено яке с качулка. Но въпреки окаяното състояние на облеклото му и наболата му брада, цялостното му излъчване някак си не беше на скитник.

Сигурно заради погледа.

Мъжът имаше сини очи. Но цветът беше толкова наситен, че изглеждаше почти невъзможен. И бяха пълни с тъга. И с хиляди други неща, за които нямах име. Това бяха очи на старец, осъзнах изведнъж, на някой живял дълго и видял много и за това изглеждаха толкова грешно и същевременно толкова хипнотизиращо върху това младо лице.

- Наскоро научих, - продължи мъжът с тих, дрезгав глас, - че винаги съм нарушавал правилата.

Той въздъхна отново и продължи, все така загледан в пръстите си, сякаш търсеше там някакви отговори.

- Иска ми се да си спомня, но тази част от живота ми е обвита в мъгла.

Кимнах, макар, че не разбирах за какво говори.

- Знаеш ли какво е, - продължи скитникът – да си наясно, че съществува друга част от теб, да се чувстваш незавършен без нея, но да не можеш да я достигнеш?

Поклатих глава мълчаливо, въпреки, че бях сигурна, че той не очакваше отговор.

- Мисля си, че ако познавах по-добре себе си, нещата щяха да се развият по друг начин. – продължи разказът си мъжът.

Гласът му беше тих, монотонен, но на моменти емоциите ставаха прекалено силни и в тона му проблясваше тъга. Думите му имаха сивият цвят на мрачно следобедно есенно небе, на дълбоките води на притихнало по залез езеро, на тежка октомврийска мъгла.

- Имаше време, - каза скитникът с въздишка, - когато светът беше в краката ми. Когато знаех кой съм и имах усещане за посока, за цел. Имаше време, когато смятах, че съм избран за велики дела.

Слушах го притихнала, свита на стълбите на потъващата в сумрак жилищна сграда. Сенките се издължаваха около нас. Скоро щеше да се стъмни.

- Гордостта е много опасно нещо – разливаше се дрезгавият мъжки глас, - чувството, че струваш повече от останалите, убедеността, че си на прав път, а всички други грешат. Може да се сбърка с упоритост, с целенасоченост, но истината е, че гордостта те заслепява. Все едно да гледаш право в слънцето и да си убеден, че няма да изгори очите ти.

Мъжът поклати уморено глава.

- Има ... определен тип хора, които винаги се навъртат около властта, около силата. Те са като мухи, като лешояди. Шепнат в ухото ти красиви думи, хранят гордостта ти докато отровните й корени се впият дълбоко в душата ти. Но от теб зависи дали ще го допуснеш.

Ето защо не смятам, че има друг отговорен за деянията ми, освен мен самият. Извърших ужасни неща, вярвайки, че служа на по-велика цел. Лъгах, предавах, отнемах животи и всичко това с най-добри намерения.

Потръпнах. Мракът се спускаше бавно. Само бледата светлина на уличната лампа пропъждаше сенките. Замислих се. Дали мъжът все пак не беше опасен? Трябваше ли да се страхувам от него?

Дори и да беше забелязал реакцията ми, скитникът с нищо не го показа.

- Изгубих семейството си, приятелите си, - продължи той. Това, което беше започнало като разказ, сега приличаше повече на изповед. – Подведох и разочаровах тези, които ми се довериха. И през цялото време твърдо вярвах, че постъпвам правилно. Че всичко е в името на по-голямо добро, че тези, които не ме разбират, ще ми благодарят един ден.

Скитникът въздъхна, все така впил невъзможно сините си очи в разперените си пръсти, сякаш отново виждаше по тях кръвта на жертвите си.

Отново потръпнах при тази мисъл. Страхът бавно запълзя по гръбнака ми.

- Не трябва да се страхуваш от мен, - мъжът ненадейно вдигна глава и ме погледна – аз не съм... не съм вече този човек.

За миг ми се стори, че очите му проблеснаха на слабата светлина на уличната лампа.

- Някога имах ... имах брат. – този път болката беше ясно различима в гласа му – Не бяхме свързани от кръвта, която течеше във вените ни, а от нещо много по-силно – кръвта, оставена на бойното поле.

Войник. Ветеран, помислих си. Това обясняваше много неща.

- Той беше единственият, който не се отказа от мен до края. Единственият, който се опита да ми покаже, че греша. По неговият странен и груб начин, опитвайки се да ме вкара със сила в правия път. Но неговите думи бяха тежки и болезнени, докато хората от обкръжението ми нашепваха колко съм велик и добър. Казваха ми, че съм роден да ги поведа. Че съм богоизбран.

Не мога да кажа, че вече не бях поставил сам основите на тези мисли в душата си. Сега се срамувам от това. Научен съм да вярвам, че гордостта, себелюбието, лъжата, отнемането на живот са много тежки грехове. Но едно по едно предадох всичките си убеждения. Всичко, в което вярвах падна в жертва на войната. И аз паднах. От високо.

Щях да съм отдавна мъртъв, но брат ми не се отказа от мен. Въпреки всичките ми грехове, той се върна за мен. Спаси ми живота в момент, когато аз самият не исках да бъда спасен. По неговите думи, „Защото това прави семейството.“

Той въздъхна и отново наведе глава.

- Но не това ме доведе до тук. Не войната ме превърна в това, което съм сега, а мирът. В отчаяният си стремеж да поправя злините, които причиних, отново се доверих на грешните хора. Мислейки, че съм достатъчно силен, за да спася света си, аз го сринах до основи. Това беше моят личен път към Ада. На всяка крачка осеян с най-добри намерения.

Не знаех какво да кажа. Не знаех дали изобщо трябва да кажа нещо. Не разбирах и половината, от това, което казваше непознатия, а това, което разбирах звучеше някак непълно и несвързано.

Въпреки това мъжът беше казал някои истини. Много често мислейки, че вършим добро, всъщност рушим и причиняваме болка.

- Изгубих всичко. – чух отново ниският глас на скитника след кратката пауза – Изгубих единственият човек, който повярва в мен, който ми спаси живота във всеки възможен смисъл. Изгубих правото да го наричам свой брат. Изгубих и себе си.

- Съжалявам. – промърморих сконфузено, защото не намерих други думи, за да отвърна на мъката, с която беше пропит гласът на скитника.

- Да. – той кимна едва забележимо. – Аз също.

Усмихна се тъжно, сякаш намираше в думите си някаква скрита ирония, която на мен ми убягваше. После продължи:

- Сега всичко е различно, всичко е ново. Гладът, нуждата от подслон, студът, кошмарите. Неща, за които никога преди не съм се замислял. Неща, с които не предполагах, че е толкова трудно да се справиш.

Ето, това го разбирах. Спомних си първите седмици, които прекарах на улицата. Колко ново и трудно беше всичко. Как мислех, че няма да оцелея. Стана ми жал за него. Може би скитникът беше малко не с всичкият си, но никой не заслужаваше такъв живот. Без значение от греховете си.

- Аз съм Ана. – казах. – Как е твоето име?

Той ме погледна. На устните му отново се появи бледата тъжна усмивка.

- Хубаво име. – гласът му прозвуча по-дрезгав от обикновено – Познавах някого наречен така.

- Благодаря. – насилих се да се усмихна се на свой ред. – Майка ми казваше, че ме е кръстила на ангел. Но не отговори на въпроса ми.

- Моето име... – той се поколеба – носи само неприятности. А и отдавна загубих правото да се наричам с него. Аз също... носех името на ангел. Но вече не, – добави тихо.

Той не каза нищо повече. И аз не го попитах. Беше изрекъл на глас каквото имаше нужда и аз се надявах, че по някакъв начин това е помогнало да свали товара от плещите си.

Заслушана в равномерното му дишане, аз се сгуших в окъсаното си одеяло и се унесох.

На сутринта скитникът беше изчезнал. За момент ми се стори, че съм го сънувала. Но тогава видях, че коленете ми бяха завити с избеляло зелено яке с качулка.