- Знаеш ли, - започна скитникът с поглед впит в ръцете си – Имаше време, когато не разбирах как пътят към Ада може да бъде постлан с добри намерения.
Той въздъхна уморено. Аз мълчах. От тона му усещах колко трудно бе за него да говори. Не го подканих да продължи, макар, че любопитството ме гризеше.
Беше млад мъж, може би в края на тридесетте си години. Имаше тъмна, почти черна коса, която стоеше в безпорядък, несресана може би от седмици. Носеше изхабени сиви панталони, маратонки и червена ватирана блуза и избеляло зелено яке с качулка. Но въпреки окаяното състояние на облеклото му и наболата му брада, цялостното му излъчване някак си не беше на скитник.
Сигурно заради погледа.
Мъжът имаше сини очи. Но цветът беше толкова наситен, че изглеждаше почти невъзможен. И бяха пълни с тъга. И с хиляди други неща, за които нямах име. Това бяха очи на старец, осъзнах изведнъж, на някой живял дълго и видял много и за това изглеждаха толкова грешно и същевременно толкова хипнотизиращо върху това м ...