Чакаше уморено автобуса на спирката. Погледът ѝ неволно се плъзна по разказа, отпечатан в рекламната витрина. Зачете се. Някаква любовна история. Двойка състуденти, таванска квартира, любовен сладкиш. Напомняше ѝ за нейната младост. Когато стигна до момента, в който героинята казваше на приятеля си „...Ние сме като този унгарски салам - аз съм маслото, обвиващо с ласки теб, ти си твърдите парченца бисквити в мен, а захарта и какаото са нашата сладка и нашата горчива любов! Докато тях ги има, нищо не може да ни раздели!", жената изведнъж усети, че краката ѝ се подкосяват. Това бяха нейните думи! Изричаше ги всеки път, щом правеше от любовния сладкиш на Борис на онзи таван... Кога беше това?! Преди тридесет години? В някакъв друг живот? Потърси отдолу името на автора. Борис Белемезов! Нейният Борис! Не знаеше, че е станал писател. Бяха се разделили още щом завършиха. Уж за малко. Всеки в своя град по разпределение. После...
Стоеше пред разказа, а спомените я заливаха един след друг. Авто ...