Спускайки се по стълбите, с най-голямата скорост, която можех да развия, докато едновременно си закопчавах якето, не спирах да се ругая:
"Как може да съм толкова смотан, по дяволите! Все на мене ли ще се случи! Толкова ли ми личи, че ще се съгласявам с всяко предложение, та колежките даже не ме и питат вече. Ето и днес - Петрова е дежурна тази седмица по заключване на офиса, ама веднага извади най-якия си коз - детето ù се е разболяло. Той Жорко ще я отмени...
Ама, разбира се... Жорко живее сам... (Макар и в друг град). Децата му са големи... Разведен е... И винаги е готов да помогне... (Ха-ха, дежурният самарянин)... Всъщност, кой ми е крив? Да не се бях съгласявал."
Знаех си, че така ще стане. Докато проверя всички прозорци, чешми, компютри, докато включа СОТ-а, колкото и да бързам, резултатът вече се вижда:
Автобусът се отдалечава от спирката като ярко червен бръмбар по черна клечица и по-важното е, че аз не съм в него.
Сега цял час ще кибича до следващия. Добре, че поне не вали. См ...