СЛАДОЛЕД
Трамваят, шумен, прашен, пищеше на завоя, скърцаха железните му колела, тракаха ламаринените врати. Макар да пътуваше със закъснение, лятото се качи точно в него и седна на една проскубана седалка най-отзад; не бързаше, но знаеше, че си отива, щеше да слезе на следващата спирка, така изглеждаше, защото стана и се подготви.
На друга седалка седеше внуче-момиче с шарена рокля на кръгчета, сини и червени, спретнато, ядеше сметанов следолед - две топки, кафява и бяла, внимателно поставени в хрупкава вафлена фунийка.
Лятото бе в трамвая, топло беше, сладоледът се топеше, а бабата на малкото момиче, седнала напряко на седалката пред него, се беше обърнала и му говореше нещо – шумно, изразително, на висок глас, така че всички да чуят:
- Ох, на баба сладурчето, хапни си сладолед, да ти е сладко, изяж го целия, защото е вкусен, нали, а така, баби, внимавай да не се накапеш, да не ти потече в ръчичката, искаш ли носна кърпичка, аз имам, тука някъде беше, ух, да се не види макар, къде ли ...