СЛАДОЛЕД

Трамваят, шумен, прашен, пищеше на завоя, скърцаха железните му колела, тракаха ламаринените врати. Макар да пътуваше със закъснение, лятото се качи точно в него и седна на една проскубана седалка най-отзад; не бързаше, но знаеше, че си отива, щеше да слезе на следващата спирка, така изглеждаше, защото стана и се подготви.

На друга седалка седеше внуче-момиче с шарена рокля на кръгчета, сини и червени, спретнато, ядеше сметанов следолед  - две топки, кафява и бяла, внимателно поставени в хрупкава вафлена фунийка.

Лятото бе в трамвая, топло беше, сладоледът се топеше, а бабата на малкото момиче, седнала напряко на седалката пред него, се беше обърнала и му говореше нещо – шумно, изразително, на висок глас, така че всички да чуят:

- Ох, на баба сладурчето, хапни си сладолед, да ти е сладко, изяж го целия, защото е вкусен, нали, а така, баби, внимавай да не се накапеш, да не ти потече в ръчичката, искаш ли носна кърпичка, аз имам, тука някъде беше, ух, да се не види макар, къде ли съм я сложила, ти яж, баби, аз ще я намеря...

След изтощителни няколко минути тюхкане и говор бабата намери омачкана и мръсна кърпа на дъното на огромния плетен кош, който й служеше за чанта, доближи лицето си до носа на момичето и започна нервно да бърше устата му.

Детето спокойно, без резки движения, съсредоточено и внимателно се вгледа в носа й, след това погледна сладоледа, който омекваше в ръката му, и забучи фунията точно в ноздрите, откъдето стърчаха два-три нахални косъма.

- Така ти се пада! – каза то; наблюдаваше как бабата безмълвно и с неописуема тревога изправи главата и вирна нос към тавана със забучен в него ванилов сладолед. Кръглите хлъзгави топки на сладоледа успешно влязоха в ноздрите й, тя бавно отлепи фунията, приличаше на тъжен клоун, засрами се, започна интензивно да се бърше с мазната носна кърпичка, хубаво се омаза. Не каза нищо на внучето си, седна на мястото си отново и зачака спирката. Кихна. След малко кихна пак. Сладоледът зарази синусите й. Кихаше без да спре, докато най-сетне дойде мигът, трамваят спря, слязоха с внучето, лятото, и то слезе, но от друга врата, да е по-далече от възрастната жена с носната кърпичка и всичко онова, което се беше събрало в нея. Беше топло, бе приятно, беше весело.

- Бабо, бабо! – извика момичето, хванало баба си здраво за ръката.

- Какво има, чедо? – кихна старицата.

- Искам сладолед!