Тя беше елхова играчка. Имаше алена сламена рокля с голяма златна панделка, златни коси, черни очи, малки изящни устни и крила от сламени стръкчета. Не можеше да лети, но беше нежна и красива. Това беше тя. До нея висеше един метален дядо Мраз. Беше сребристо лъскав, облечен в червен костюм и такава шапчица. Имаше си и залепена бяла брада, но лицето му беше младежко, лъскаво, почти огледално и в него се отразяваха разноцветните светлини на гирляндите.
– Аз преди бях ключодържател. – изведнъж проговори дядото. – Бях с голям… нос, но той ми се счупи и собственикът ме захвърли. После ме претопиха и направиха от мен джудже. Никой не ме купи и сега, за Нова година, ме облякоха в тези дрехи, залепиха ми брада и вися, тук до теб. Много си красива! Каква си била преди?
– Аз ли? Направена съм от житни стъбълца. Расла съм в някаква нива, дъждът ме е поливал, слънцето ме е огрявало, вятърът ме е люлял, била съм зелена, после златистожълта, житото било ожънато, останала сламата и от нейните стръкчета съм направена.
– Страхотно!
– Сега съм сламена фея и всички много ме харесват.
– И аз те харесвам!
– Ти не ми приличаш на старец. Приличаш ми на момче, веднага си личи, че брадата ти е залепена.
– Момче съм, но ме вкараха в тази роля.
– Много си лъскав и елегантен!
– Благодаря!
Двете играчки се завъртяха във въздуха, проблеснаха и се засмяха. Празникът протече нормално. В полунощ всички си поднесоха подаръци, пиха шампанско и се целунаха.
– Виж, каква съм лепкава! Поляха ме с шампанско. – каза феята. – Чувала съм, че в други години, сламените феи са изгаряли от пламъците на свещите, но вече гирляндите са светодиодни и няма такава опасност.
– Ама, много си умна! Искаш ли и ние да се целунем, както го правят хората?
Феята кимна, двете играчки се залюляха, докоснаха личицата си и залепнаха. На другия ден, ги видя един сърдит мъж.
– Тия пък, как са залепнали! За нищо не стават! – каза той, свали ги от елхата и ги хвърли в кофата за боклук. Те паднаха върху едни портокалови обелки. Вътре в кофата беше тъмно и влажно и те се отлепиха.
– Мине ли Нова година и хората стават обикновени, и забравят какво е любов. – каза Мраз.
– Иска ми се, догодина, пак да сме заедно. – каза феята.
– Едва ли! – каза Мраз. – Ще ни смачкат и ще ни хвърлят на сметището.
– Може пък, да се преродим?! Толкова хубаво ми беше с теб. Цяла нощ висяхме целунати.
Мраз въздъхна и се изтърколи до феята, защото искаше да я прегърне. Ухаеше на портокали. Двамата се докоснаха.
– Ех, ако бях истинска и можех да летя! – въздъхна феята. – Щяхме да отлетим в някоя истинска елхова гора.
– Аз не мога да летя. – каза Мраз.
– Щях да те прегърна.
– Ти нямаш ръце.
– Щях да те целуна, щяхме да залепнем и полетим.
– Това са мечти! – каза Мраз.
Двамата замълчаха, усмихнаха се и заблестяха, защото елховите играчки са създадени за радост и не могат да плачат.
© Георги Стоянов Всички права запазени